— В Лос Анджелис.
— Какво? — Тя го чу да тършува около себе си и звукът от радиото спря. — Какво каза?
— Казах, че съм в Ел Ей. — Опита се да успокои треперещия си глас.
— Ел Ей? — Гласът му се повиши с октава. — Какво, по дяволите, правиш там? (Това загриженост, гняв или ревност беше? Не беше сигурна.)
— Гостувам на Рита.
Мамка му! Защо не каза нещо остроумно, духовито и забавно? Защо с лекота не го отряза: „Прекарвам най-хубавите дни в живота си!“ Очите й се наляха със сълзи. Вероятно защото прекарваше най-лошите дни в живота си.
— Липсваш ми.
Мамка му! Мамка му! Мамка му! Какво правеше? Трябваше да бъде силна — хладнокръвна — концентрирана.
— Много ми липсваш. — Думите сами излизаха от устата й. Заплака. Тя буквално виждаше как всички точки, които бе спечелила с бягството си в Ел Ей, изчезват една по една с всяко изхлипване.
Хю не каза нищо. Мълчанието беше неловко. Чу още странични шумове, някаква врата се затвори.
— Виж, сега не е удобно да говорим. Обличам се за работа и вече закъснявам.
Франки погледна часовника си. Осем и пет британско време. Обикновено трябваше да разглежда плочките си в огледалото.
— Ще ти звънна. — Звучеше толкова формално. Сякаш си организираше бизнес среща.
— Кога? — настоя тя, паниката в гласа й бе все по-явна. В този момент вече не се опитваше да остане хладнокръвна и надменна. Кокалчетата й бяха побелели от стискането на слушалката.
— Скоро.
Искаше й се да извика: „Кой ден? В кой час?“, за да може да остане в апартамента, залепена за телефона. Но, разбира се, не го направи. Вместо това му даде номера си. Два пъти.
После каза довиждане и затвори телефона. Просто така.
С подпухнали очи тя унило гледаше телефона. Знаеше, че Хю никога няма да й се обади. Дълбоко в себе си знаеше това дори когато му даваше номера си, но толкова отчаяно искаше да му повярва. Толкова отчаяно, колкото й се искаше той да каже, че е направил ужасна грешка, че я обича, иска да се ожени за нея и да прекара остатъка от живота си с нея. Но Хю не каза нито едно от тези неща. И тя знаеше, че няма да ги каже. Това не беше някоя от сладките романтични комедии с много перипетии и щастлив край, които обичаше да гледа с майка си. Това беше истинският живот. Нейният живот. Ужасен живот.
Като притисна телефона плътно до гърдите си, тя се сви на топка на дивана, зарови лице във възглавниците и зарида безутешно.
Глава 12
— Кой беше?
— Един приятел.
Като влезе обратно в спалнята, Хю остави телефона и се наведе над смачканото одеяло, за да прокара ръка по чифт 34 А гърди, които принадлежаха на младата кльощава блондинка, която срещна предишната нощ на годежното парти на Адам и Джесика. Тя лежеше гола в леглото му, фалшивият й тен беше размазан по възглавниците и чаршафа, а чашките на сутиена й се издигаха като черни копринени купички за сладолед на килима.
— Защо звъни толкова рано?
Блондинката отвори едно почернено от размазана спирала око и погледна към Хю, който беше погълнат да си играе със зърната й, въртейки ги напред-назад между палеца и показалеца си, сякаш настройва радио. Защо мъжете винаги си мислят, че това възбужда жените? Тя потисна една прозявка. Имаше такъв отвратителен махмурлук. Всичко, което искаше, бе да продължи да спи.
— Мммм, кой знае? — отвърна Хю, като обхвана едно от зърната й с уста и го засмука жадно, сякаш беше карамелен бонбон.
Какъв неподходящ момент! Той се събуди в палаво настроение и тъкмо опипваше блондинката, когато телефонът звънна. Отначало не смяташе да отговаря, но после размисли. Можеше да е от службата. Не беше. Беше Франки, която ревеше по телефона и повтаряше колко много й липсва. Това беше последното, което той искаше да чуе, когато се опитваше да изчука някакво момиче, което бе забърсал на парти.
Не че обаждането го изненада. Очакваше го още откакто се прибра у дома и откри, че тя е събрала багажа си и е изчезнала с двете проклети котки. Честно казано, това беше изненада. Той очакваше, че тя ще го чака, когато се прибере, и ще иска да говорят с часове в опит да го убеди да размисли. Никога не беше предполагал, че тя просто ще се изнесе, без да каже и дума. И не само това, но да се премести в Лос Анджелис. Мислеше, че тя ще отиде при родителите си, на дивана на приятели, но никога в Лос Анджелис.
Не можеше да повярва. Обикновено Франки беше толкова разумна. Никога не вземаше прибързани решения, винаги беше толкова предпазлива за всичко. Това въобще не беше в неин стил — Ел Ей от всички възможни места въобще не беше в неин стил. Всъщност вероятно щеше да се прибере обратно за нула време. Очевидно много я беше разстроил, но какво можеше да направи. Както каза Адам, той не биваше да се чувства виновен за случилото се. Добре, можеше да избере по-подходящ момент, не когато е загубила работата си и така нататък, но какво друго можеше да направи? Излизаха вече почти две години, имаха своите наистина хубави моменти, но в крайна сметка той бе едва на тридесет и две. Не беше готов да се ожени, а това искаше Франки. Освен Адам повечето от приятелите му бяха необвързани, винаги излизаха заедно, забавляваха се, сваляха мацки. Той пропускаше всичко това.