Като се излегна назад в стола, Франки заслони с ръка очите си от яркото калифорнийско слънце и се огледа. Беше трудно да възприеме всичко. Днес беше понеделник на обяд в средата на октомври. Обикновено тя щеше да си проправя път през изтормозени от пазаруване тълпи по дъждовните лондонски улици, опитвайки се да пийне бързо кафе и да хапне сандвич от пекарната, преди да изтича обратно в офиса. Вместо това тя беше в Лос Анджелис, седеше в модерен, претъпкан с филмови звезди ресторант с най-добрата си приятелка, събираше тен и играеше на „Зърни знаменитост“ и „Аз откривам операцията“. Не беше реално.
Усмихна се на себе си. Рита беше права, чувстваше се по-добре, но Ел Ей, а не храната беше причина за промяната в настроението й. С цялото оживление около нея беше трудно да се отдаде на мисли за Хю, дори и да искаше. Като примижаваше от ярката светлина, тя с интерес наблюдаваше хората около себе си и така научи правило номер едно на Ел Ей: Слънчевите очила трябва да се носят постоянно.
Независимо дали стъклата имаха форма на черупка от костенурка, бяха черни — полицейски, Шанел с позлатени краища или модерните Прада, Франки забеляза, че всеки носи очила. Всеки, освен нея. Тя беше забравила своите някъде в апартамента на Хю. Един господ знае къде. Не ги беше носила от почивката им в Испания, когато всеки ден Хю я изоставяше при басейна, за да играе голф. В Лондон чадърите, не слънчевите очила бяха ежедневният аксесоар. Но тук, в Ел Ей, единствените чадъри, които тя можеше да види, бяха раирани синьо-бели чадъри, прикрепени към всяка маса, за да пазят сянка от яркото слънце.
Изгубена в море от дизайнерски марки, тя се чувстваше като английска туристка, каквато беше. Затвори очи и обърна лице към слънцето. Това беше друг свят. Сякаш беше преминала през гардероба в Нарния само за да открие, че Холивуд прави втора част и я е кръстил: „Страната Ел Ей“. Усещайки топлината по лицето си, тя се усмихна доволно. Може би би могла да свикне с това. Чувстваше се по-добре и си отбеляза да купи чифт слънчеви очила.
— Ммм, изглеждат фантастично — въздъхна Рита, преглъщайки, когато сервитьорът постави огромна порция къдрави пържени картофки в средата на масата. — Мога ли да си взема един?
— Заповядай! — Франки се откъсна от фантазиите си и отвори очи. — Ти не си ли поръча?
— Не, още съм на диета — простена Рита, докато топеше картофчето в кетчуп. — Но само едно няма да навреди, нали? — Това беше риторичен въпрос, чийто отговор тя не искаше да знае. Схруска го и облиза пръсти. — Не е като чипс, но все пак е прекрасно — констатира тя, а на лицето й бе изписано божествено удоволствие. — Ще бъдат още по-добри с месо като гарнитура.
Франки поклати глава. Откакто я познаваше, Рита вината беше на диета, обещавайки тържествено, че е окончателно и че след четири седмици ще може да завре задника си в онези дънки размер 10–11, които е носила на двадесет и първия си рожден ден. Десет години, и стотици провалени диети по-късно, тя все още не можеше да вдигне въпросните дънки над коленете си. Фактът, че бе алергична към всяка форма на физически упражнения, не помагаше особено. Изключение, разбира се, бяха онези, които включваха мъж и се провеждаха в спалнята… на кухненската маса… на задната седалка на някой автомобил…
— Какво си поръча?
Франки схруска картофче. Обикновено се стараеше да поддържа здравословен режим без мазнини — знаеше енергийното съдържание на почти всички продукти — но какво пък. Няколко картофчета нямаше да я убият. А и да го направеха, какво толкова? След обаждането миналата седмица, смърт от преяждане с мазнини щеше да е добре дошло бягство пред алтернативата — живот без Хю.
— Салата.
Рита сбърчи нос, сякаш бе усетила неприятна миризма. Като по сигнал огромна купчина с маруля се появи пред нея.
— Това ли е? — Франки надзърна към купата.
Не се виждаха нито домати, нито краставици или дори стрък целина. Само неапетитна камара от марулени листа.
— Да. — Рита смело забоде вилицата си. — Трябваше да е китайска салата с пиле и макарони, но помолих да е без пиле, без макарони и с дресинг отделно.
— Защо?
Франки все още беше новак в логиката на Ел Ей.
— Огледай се наоколо. — Рита размаха пълна вилица с маруля във въздуха. — Всяка жена в този град е болезнено слаба. И ти питаш защо? — Гласът й ставаше все по-силен, докато не стигна определената си октава. — Защото всички са актриси, модели или певици. Ако не са, то искат да бъдат… а камерата прибавя пет килограма. Повярвай ми, трябва да изглеждаш като проклета клечка за зъби, ако искаш да стигнеш някъде. — Погледна надолу към прилепналата си тениска и смушка коремчето си. — Трябва да сваля няколко килограма. — Поклати решително глава, дрънкайки с дългите си обици. — Ето как го виждам — ако Дженифър Анистън може да го направи, значи и аз мога. — Сякаш за да докаже колко е сериозна, тя размаха още една вилица с маруля. — Как иначе смяташ успя да улови Брат Пит? — Дъвчеше като заек и наблюдаваше картофките на Франки като гладно дете. — И все пак ти не трябва да се притесняваш, нали? Ти си висока и кльощава. Щастлива крава.