Междувременно Дориан се правеше, че не забелязва всичко това. Вместо това грабна хлебче, отчупи си парче и загреба щедро от вкусната маслинова паста — безплатна почерпка от заведението.
— О, между другото, това е Джейми. Джейми, запознай се с Рита и Франки, моите съседки.
— Здрасти — изгъгна Джейми, която вманиачено джавкаше дъвка и въобще не изглеждаше заинтересувана.
Рита се подсмихна, а Франки се опитваше да не зяпа разчорлената й коса, измачканите дрехи и размазания грим. Изглеждаше, сякаш не е спала цяла нощ. И сигурно не беше.
— Джейми и аз идваме направо от парти в резиденцията на „Плейбой“ — похвали се той, като изглеждаше много доволен от себе си — цар на социалните кръгове, той се изживяваше като върховен владетел. — Какво стана с вас, девойки? Бяхте поканени… — Облиза устни и излапа остатъка от хлебчето с чесън и подправки.
— Бях уморена — обясни Франки стеснително, като й се щеше да звучи бодро и стегнато като двадесет и девет годишна, а не като на деветдесет и девет.
— Е, беше ли хубаво? — поинтересува се Рита, поглеждайки към брюнетката с подозрение.
Тя забеляза, че коремчето й е шоколадовокафяво и плоско като дъска за гладене. Не луничаво и закръглено. Комплексираше я. Спря да краде картофки и направи още един опит да се справи с марулената планина.
— Ако наричаш купонясване до зори, игра на гол покер и къпане в джакузи с едни от най-красивите жени на Холивуд хубаво, тогава да, беше. Дори много хубаво. Жалко, че не дойде. Колкото повече, толкова по-весело. — Той стисна бедрото на Джейми. — Прекарахме си дяволски добре, нали Джейми?
Джейми се изкикоти нервно, като дръпна дъвката между зъбите си с дълги лакирани нокти и я остави да изплющи обратно.
— Мисля, че сме се отървали леко — процеди Рита сухо.
— Повярвай ми, не знаете какво изпуснахте. — Той й намигна съучастнически.
Дориан се опитваше да вкара Рита в леглото си през последните три месеца, но засега тя устояваше на чара му. Един господ знаеше как. Трябваше да е заради британския й самоконтрол. Не че той се замисляше над това. Вниманието му лесно се разсейваше. Бързо погледна от Рита към менюто.
— Сега какво да похапна? Умирам от глад.
Запретна ръкави, разгъна бялата ленена салфетка с рязко махване, натъпка я добре в яката си и щракна с пръст и към сервитьор.
Франки зяпаше. Никога не беше срещала някого като него. Напомняше й за един от онези герои, които беше гледала в документалните филми за Холивуд. Те бяха толкова великолепни и талантливи, че сякаш не бяха реални. Беше твърдо убедена, че това са актьори, наети от продуцентите, за да накарат зрителите във Великобритания да клатят глави и да коментират колко диви и разкрепостени са всички в Калифорния. Но Дориан не играеше роля. Той беше истински. Погледна към него, навлечен като полярна мечка, всмукващ топлината като слънчева батерия, и се зачуди не му ли е топло.
— Не искаш ли да свалиш палтото? — предложи тя. Беше двадесет и седем градуса, а той носеше кожено палто.
— Не, добре съм — излъга той.
Той се потеше, но това беше Лос Анджелис. Външният вид бе по-важен от удобството.
— Здрасти, казвам се Джули и съм вашата сервитьорка. — Червеникаворуса блондинка се появи до масата в бели чорапки, маратонки и с шини на зъбите. — Ще желаете ли нещо от менюто, господине? — Тя избъбри репликата си с лъчезарна усмивка и бележник в бойна готовност.
Дориан се изпъна в стола си като пружина и се ухили широко.
— Искам двойна порция от теб, моля, без дресинг. — Флиртуваше безцеремонно, въпреки брюнетката, която се беше увила около раменете му. Не че той я забелязваше. Дрогирана и неадекватна, тя присъстваше само тялом, но не и духом. Джули, сервитьорката, беше изненадана.
— Страхувам се, че не предлагаме това, господине… но може би ще искате да поръчате нещо от менюто?
Като непрактикуваща актриса, тя беше научила репликите си наизуст, но никой не я беше предупредил за възможността да импровизира. С отклонението от обичайното „Ще поръчам…“, Дориан разби на пух и прах добре отрепетирания й монолог.