Франки гледаше как тя се хили и примигва. Беше като зациклил робот играчка.
— О! — Дориан се престори на разочарован. — Добре, в такъв случай ще искам обичайното. Ивон, управителката, знае как точно го обичам.
Това беше брилянтен опит за двусмислен намек от страна на Дориан, но той го прахоса за Джули, която продължи да мига безизразно.
— И бих искал порция пушена сьомга за Елвис.
Като се наведе, той погъделичка кучето, което се топеше в жегата и се опитваше да се скрие под масата.
— А за вас, госпожице?
Джули приключи със записването на поръчката в бележника си и без да се отчайва от предишното недоразумение, се усмихна нетърпеливо на Джейми. Изглеждаше толкова радостна да сервира на клиенти, че направо щеше да се пръсне от ентусиазъм. Сякаш нищо не можеше да я удовлетвори повече от поръчването на кафе, донасянето на допълнителни прибори или допълването на чашите с вода и лед. Джейми поклати глава. Въпреки слънчевия загар тя изведнъж бе пребледняла като покривката. Това, което искаше, също не беше менюто. Стана, като се извини, и несигурно се насочи към тоалетната, следвана плътно от Рита, твърдо решена да я разпита за диетата й. Имаше тайното чувство, че това коремче не е постигнато само със салата от маруля.
Джули продължаваше да любезничи:
— Нещо друго, господине?
Дориан сключи вежди (щеше да засуче краищата на мустаците си, ако имаше такива).
— Не ме изкушавай.
Сервитьорката офейка — опашката й подскачаше на гърба, а чорапите се смъкваха, и остави Дориан и Франки да се радват на компанията си. Той насочи вниманието си към Франки, която зяпаше в пространството и мечтаеше за Хю.
— Кажи защо си мрачна?
Тя подскочи, разбирайки, че е била заговорена. Чувстваше се неловко, че е център на внимание, и погледна надолу към чинията си. Беше празна. Реши, че няма да яде повече до края на деня. Манията за кльощавост на Ел Ей беше заразителна.
— Не може да е толкова зле. Ти си в Лос Анджелис, какво повече искаш?
Небрежният маниер, с който описа ситуация, която изобщо не познаваше, я ядоса.
— Бившето си гадже, работа и някакви пари — сопна се тя.
Не можа да се сдържи. Той й напомняше на един от онези агитатори, които винаги викат „Горе главата, съкровище, може и да не се случи“, когато вече се е случило.
Дориан не се засегна.
— Добре, не мога да направя много за любовния ти живот, но ако парите са проблемът… — Като извади обемиста пачка стодоларови банкноти от портфейла си, той ги разбърка като тесте карти. — Колко ти трябват?
— О, господи, не! — Франки го хвана за ръката. — Благодаря, но нямах предвид това. — Почувства се засрамена, че бе толкова груба, когато той просто се опитваше да помогне. — Имах предвид, че трябва да спечеля някакви пари. Да си намеря работа.
За първи път се замисляше над това, но като имаше предвид, че й оставаха само четиридесет долара — великата сума, която беше в банковата й сметка, когато посети банкомата на „Хийтроу“ — и Хю не я молеше да се върне у дома, щеше да остане в Ел Ей по-дълго от предвиденото и щеше да й трябва работа.
— Имаш ли зелена карта?
Франки поклати глава. Не, освен ако не ставаше дума за филма, който вероятно все още стоеше натъпкан някъде под възглавниците на дивана в Лондон.
— Хмм, неудобно… — Изчака лицето й да помръкне и добави: — Но не невъзможно.
Неспособен да откаже на жена, Дориан отвори органайзера си, сериозен и концентриран, започна да търси нещо — с големия набор от електронни джаджи, които ползваше, той обичаше да се възприема като подобие на Бонд — и се обади на някого.
— Добър ден, Дориан е — изчурулика в сребърния си телефон. Още ли ти трябва някой за утре… Да? Отлично, имам перфектния човек. Прекрасно момиче. Красива, талантлива, интелигентна…
Франки изтръпна. Ама той сериозно ли?
— Не, това не е една от моите шеги. Искаш ли я, или не? — замълча и се изсмя разбиращо. — А е и евтина.
Какво, по дяволите, казваше? Тя започна да се притеснява.
— Прекрасно… — Притискайки с рамо телефона до ухото си, той записа нещо в тефтерчето си. — Перфектно… Искаш ли да говориш с нея… О, добре.
Затвори капачето на телефона и победоносно го плъзна по масата.
— Кой беше това? — Рита се появи обратно от тоалетните, дочула края на разговора. Седна и любопитно се взря в Дориан. Годините, прекарани в клюки в офиса, бяха оставили своята неизличима следа върху нея. Мразеше да мисли, че нещо се случва, без тя да знае.