— Приятел на приятел.
Дориан беше умишлено уклончив, за да заплете интригата.
— И? — попита Рита от името на Франки, която беше онемяла от скоростта, с която я поставиха пред свършен факт.
— Не можеше да говори, беше по средата на сесия.
Като попиваше със салфетка останките от маслиновия пастет по устните си, Дориан внимателно откъсна страницата от тефтера си и умишлено пропускайки развълнуваната Рита, я постави до ръба на празната чиния на Франки.
— Това са подробностите.
Франки зяпна бележката безизразно. Беше изумена. Да спомене, че трябва да си намери работа, беше едно, но да получи работата съвсем буквално на тепсия, беше нещо съвсем друго. Правеше пребиваването й в Лос Анджелис някак неочаквано реално. По-определено. Означаваше, че тя вече не е туристка.
— Каква е работата? — смънка тя, внезапно възвърнала гласа си.
— Асистент на фотограф. Щатният е болен, ангина, доколкото знам. — Дориан направи гримаса. — И така, колко си добра в нагласяването на статив?
Преди да успее да отговори, сервитьорката Джули се появи отново, носейки спагетите със сирена на Дориан като безценен трофей. Изглеждаше много доволна от себе си и тъкмо щеше да остави чинията, когато той размаха ръце във въздуха като регулировчик и загука извинително:
— Съжалявам, захарче, закъснявам. Трябва да тръгвам.
Джули изглеждаше като ударена в стомаха. Нейният момент на слава беше откраднат, надеждите й да смели черен пипер и да поръси с настърган пармезан спагетите увехнаха.
Когато тя се запъти обратно към кухнята, Дориан погледна дигиталния часовник на ръката си — истинско произведение на изкуството. Никога не прекарваше повече от половин час на едно място и времето му изтичаше. Беше готов да тръгва. Стана с ослепителна усмивка и подхвърли стодоларова банкнота на масата, сякаш не беше нищо повече от автобусен билет.
— Моля да ме извините, момичета, бизнесът ме зове.
Като събра нещата си, той хвана Елвис под мишница и огледа масата за забравени вещи.
— Джейми — подсказа Рита.
Като по сигнал тя се появи, залитайки и кихайки по средата на ресторанта в прилив на жизнени сили, и показно целуна Дориан по бузата. Той изпъчи гордо гърди и като се хванаха за ръце, двамата тръгнаха от ресторанта, минавайки покрай сервитьорката Джули. Тя стоеше на бордюра с кутията за храна за вкъщи в ръце като едни от онези всеотдайни доброволци, които предлагат вода на тичащите в маратон.
Двамата се настаниха в колата на Дориан и отпратиха по посока на улица Мелроуз.
— Е, поне се случи нещо хубаво. Изглежда, че току-що се сдоби с работа.
Като ги наблюдаваше как изчезват, Рита избута планината от маруля настрани. След посещението в тоалетната се оказваше, че слабата фигура на Джейми е резултат от това, което приема през носа си, не през устата. Франки кимна обезпокоена. Не знаеше дали да се радва, или не. Тя — асистентка на фотограф? Познанията й по фотография бяха две основни — насочваш камерата и натискаш бутона. Останалото зависеше от късмета. Тя погледна листа хартия и прочете написаното на глас.
— Студиа Ентърпрайз. Осем сутринта. Райли.
— Райли — повтори Рита. — Необичайно име. Трябва да е фотографът, новият ти шеф. Чудя се що за човек е.
Франки прехапа устни, в стомаха й пърхаха пеперуди.
— Един господ знае.
Глава 15
Докато караше надолу по „Лаурел каньон“ в шест и половина на другата сутрин, Франки бе обзета от пристъп на сериозни съмнения. Всъщност тя вече бе отхвърлила първите две и сега се бореше с третото, четвъртото и петото. Какво, по дяволите, си мислеше, когато се съгласи да бъде асистентка на някакъв си фотограф? Тя не беше прекарала три години в университета, следвайки английска филология, и осем години в борба по издателската стълбица, за да разнася стативи и куфари с техника наоколо. Тя пишеше колонки. Беше професионалист с небрежна младежка прическа, който носеше строги костюми с панталон или, откакто получи работата си в „Лайфстайл“, поли и прекрасен чифт елегантни ботуши. Уточнение: пишеше колонки — минало време. Сега тя беше нелегална чужденка, принудена да работи за пари, да връзва косата си в непривлекателна конска опашка и да носи размъкнати джинси, суичър и стари маратонки.
По радиото пуснаха „Англичанин в Ню Йорк“ на Стинг и като промени думите на „Тя е англичанка в Ел Ей“, Франки запя през стиснати зъби. Хванала притеснено волана на Буревестника, зает от Рита, тя се бе концентрирала в преминаването на завой след завой в сърцето на планината, кракът й буквално беше залепен за спирачката. Дявол да го вземе, дявол да го вземе, дявол да го вземе. Използваше най-ценното притежание на най-добрата си приятелка — два тона бебешко син метал с бял контур, който сякаш бе девет метра широк и три метра дълъг. Не беше същото, повтарям — не беше като да караш минито на Рита.