В далечината изплуваха няколко светофара. Показваха зелено. Тихо се замоли да не се сменят, за да може просто да следва течението на движението, завиващо надясно. Молитвите й останаха нечути. Мааамка му! Като наби спирачки, тя се плъзна напред към началото на опашката, чувствайки се, сякаш целият свят я зяпа. Сърцето й препускаше като лудо и тя предпазливо се огледа наоколо. Въпреки че беше рано сутринта, движението беше като в час пик: две редици коли вдясно, четири отпред и две вляво. Имаше път само напред.
„Стой отдясно, стой отдясно…“ — Тя си повтаряше съвета на Рита за магистралата като мантра. Зад нея джип с вседеходни гуми нетърпеливо натисна клаксон. О, по дяволите! Рита спомена нещо за разрешение да завиеш надясно при червена светлина, нали? Не можеше да си спомни. Поколеба се. Последва симфония от клаксони. О, майната му! Като пое живота си в потните си ръце, тя натисна газта и потегли.
— Задава се незастрахован британски шофьор — промърмори задъхано, като зави надясно и ускори по Сънсет. Хиию, справи се! Едно грешно движение и можеше да се наниже на нечий ауспух, причинявайки верижна катастрофа и съдебен процес за милиони… Въображението й се развихри и когато отбиваше за студиата, вече беше осъдена на десет години затвор за безразсъдно шофиране.
Паркингът беше претъпкан. Огромни сребристи камиони с ремаркета, пълни с реквизит, дузина различни вариации на джип и много други американски коли, чийто имена тя не знаеше, бяха заели всяко възможно пространство, с изключение на ъгъла, маркиран за компактни автомобили. Нямаше какво да прави, караше проклет кораб. Обикаляше паркинга от пет минути в търсене на място за паркиране, отчайваше се все повече и вече й се виеше свят. Беше почти осем, а последното, което искаше, бе да закъснее за работа.
Започвайки да се паникьосва, тя огледа паркинга още веднъж. Я почакай… В огледалото за обратно виждане тя неочаквано забеляза кремава хонда да излиза от другия край на паркинга. Юпий! В прилив на облекчение тя стисна автоматичния скоростен лост, даде на заден и натисна педала. Двигателят изрева и колата се стрелна назад. Почти стигаше… почти стигаше…
Внезапният удар, който я отхвърли напред, беше съпроводен от звука на смачкана ламарина и счупено стъкло.
— Какво, по…? — Погледна в огледалото за обратно виждане.
И не можа да повярва. В багажника на колата й бе заклещен някакъв проклет огромен като камион модел на Форд. Мамка му! Емоциите й я завладяваха. Гневът зае първото място. Какъв глупав идиот! Шофьорът очевидно се бе опитал да отмъкне мястото и се бе натресъл право в нея. Не я ли бе видял да дава на заден? Не гледаше ли? Очевидно беше мъж. Знаеше, че се държи сексистки, но в момента въобще не й пукаше. Колата й беше развалина. Тя беше душевна развалина. Гневът й премина в ужас — тя бе ударила гордостта и радостта на Рита. Рита щеше да я убие. Завладя я паника — тя не беше застрахована, какво щеше да прави. И завърши със страх — как, по дяволите, щеше да плати за ремонта?
Като подпря глава с ръцете си, Франки се облегна на волана, чувствайки сълзите да потичат — отново. Тъкмо когато смяташе, че не може да стане по-лошо, трябваше да се случи това. Няколко пъти си пое дълбоко въздух в опит да успокои нервите си и чу как се затръшва врата. Предусещайки надвисналата опасност, тя слушаше как стъпките шумно се приближават по асфалта…
— Ти луд, смотан идиот! — чу мъжки глас да вика зад стъклото.
Искаше да се скрие. Не можеше.
Почукване с юмрук по стъклото я накара да подскочи.
— Какво, по дяволите, правеше? Не ме ли видя?
Изгаряща от безпокойство, Франки повдигна глава и погледна настрани към гневния шофьор. Въпреки че знаеше, че вината не е нейна, се чувстваше, сякаш трябва да се извини. Но когато очите им се срещнаха през стъклото, тя промени решението си.
— Ти! — Гласовете им прозвучаха едновременно.
Франки зяпаше невиждащо. Не можеше… не беше… Да, беше. Отново той.
Беше поразена. От всички хора в Лос Анджелис тя трябваше отново буквално да се натресе на този проклет американец. След моментно мълчание каза: