Франки забеляза, че Райли я гледа, и за момент се замисли дали да не развее бялото знаме и да го помоли за помощ. Но нещо я накара да не го направи. Нещото бяха Тина, Шърлийн и една от стилистките, които една по една, се приближаваха бавно към него, докато накрая като хищна глутница не го обградиха като безпомощно новородено. Докато се смееха и шегуваха, те попиваха всяка негова дума. Тина отмяташе коса като в реклама за шампоан; френската стилистка с каменно лице, която изглеждаше като Ренесансова скулптура и приемаше себе си и работата си много на сериозно, се кикотеше като дрогирана, с поруменели бузи и широко ококорени очи; Шърлийн беше вдигнала диамантената яка на избеленото си дънково яке и флиртуваше настъпателно.
Божичко, нищо чудно, че имаше толкова голямо его! Франки се вкисна. Той си стоеше там, същински магнит за мацки, а тя беше зарязана сама в ъгъла, сякаш изобщо не съществуваше. Стисна зъби, реши да го игнорира и продължи с разопаковането. Все пак някой трябваше да го направи, нали?
— Хей, имаш ли нужда от помощ?
Франки погледна нагоре, готова да изстреля сухо: „Не, благодаря, ще се справя“, очаквайки да види Райли. Но не беше той. Беше обилно покрит с бронзант Тарзан с препаска.
— О!
— Хей, спокойно, не хапя. — Той протегна шоколадово кафява ръка. — Аз съм Мат.
Мат беше рус мускулест сърфист от Малибу, който се опитваше да пробие като актьор.
— Това са първите ми снимки и съм леко притеснен — обясни той, като си играеше с дългата до раменете си коса, прошарена от сребристоруси кичури, изсветлели от слънцето и сърфа. Не изглеждаше да се притеснява, че е практически гол, с изключение на парче плат с леопардова шарка, пришито към бандажа му с благоволението на френската стилистка, и чифт протъркани маратонки. Франки също не се притесняваше. Кой би се притеснявал с такова тяло? Изглеждаше като модел от „Спасители на плажа“ и тя определено нямаше предвид Дейвид Хасълхоф.
Усмихна му се.
— Аз съм Франки.
— Австралийка ли си?
— Не, англичанка.
— Стига бе! — Той се ухили, сграбчвайки несъзнателно кичури от косата си. — Имам приятел в Англия. Може да го познаваш, казва се Стивън.
Тя поклати глава.
— Опасявам се, че не.
Той продължи упорито:
— Има тъмна коса, висок горе-долу колкото мен.
Франки се усмихна извинително. Колко голяма беше Англия според него? Колкото пощенска марка?
— Не, съжалявам.
Почувства се виновна. Той беше толкова нетърпелив тя да познава приятеля му. Може би трябваше да излъже.
— Е, добре… — Като голямо кутре лабрадор той отстъпи назад. — Аз просто си вися наоколо… Хей, вися наоколо… — Разсмя се на шегата си. — Аз, Тарзан, нали разбираш, на лианите…
— Да, естествено — кимна тя, за да покаже, че веднага е разбрала шегата.
— … и си помислих, хей, човече, тази девойка изглежда има нужда от помощ.
— Благодаря.
Тя се усмихна благодарно. След самотното й уединение в ъгъла беше облекчение да поговори с някого. Дори и да беше като разговор с дванадесетгодишен.
— Това са и моите първи снимки — призна, понижила глас и възприела неговия език.
Мат отскочи назад, ококорил очи от това невероятно съвпадение.
— Хей, човече, това е напълно откачено… — Той се ухили, наведе се, грабна статив и го хвана под ръка като сърф. Мускулите му пулсираха под кожата като живи. — Но много яко.
За съжаление, освежителният разговор и сръчността на Мат бяха прекъснати от Седрик — гримьор, който летеше през студиото, въоръжен с пласт масова бутилка с пулверизатор. Задъхан като спринтьор, той започна да пръска Мат с бебешко олио и да втрива в кожата му още фалшив тен.
— Бързо, бързо, трябваш им на сцената — припираше гримьорът и похотливо разтриваше голия задник на Мат.
Мат погледна извинително.
— Е, това е. — Той вдигна рамене и се усмихна унесено. — Не се притеснявай Франки.