Като вдигна два пръста в знака на победата, той се заклатушка към сцената, тренирайки тарзанската си походка, докато Седрик го следваше отзад и го пръскаше, сякаш Мат е някакво влаголюбиво растение.
Райли наблюдаваше как мускулестият мъж, който играеше Тарзан, говори с Франки. Какво толкова обсъждаха така дълго? Какво се опитваше да постигне, като й помагаше със стативите и техниката. Защо тя се усмихваше толкова мило? Почувства се засегнат, че изглежда навъсена само в негово присъствие, и като се извини на хората, с които приятелски говореше — беше работил с тях при предишни снимки — грабна още една чаша кафе и отиде при нея. Завари я на четири крака, заобиколена от хаоса на чанти, кабели, батерии, стативи и друга техника.
— Готова ли си? — попита я, неспособен да издържи да не я подразни.
Тя се намръщи и не погледна нагоре. Продължи упорито да се сражава със статива.
— Може би трябва да опиташ да завиеш този болт, фиксира краката на място.
„Може би трябва да опиташ да го направиш сам“, помисли си Франки, настръхнала от това, че той стои над нея и й дава инструкции. Като прехапа език, тя последва съвета му и постави статива на крака. Той застана мирно. Беше едновременно ядосана и облекчена.
— Лесно е като знаеш как — провлече той, сърбайки кафето си.
Господи, този звук! Сръб… сръб. Изправяше я на нокти. Звучеше като куче, което пие от купа. Като стана от пода, тя изтупа праха от коленете си и избърса ръце в суичъра си. Къдрави кичурчета коса се бяха измъкнали от конската й опашка. Свали ластика, разтръска косата си, която беше готова да превземе цялото възможно пространство, и се опита отново да я върже.
Райли наблюдаваше как тя се опитва да натъпче къдриците си обратно в конска опашка. Имаше хубава коса. Тъмна, кестенява.
— Заповядай, донесох ти кафе. Реших, че имаш нужда.
Франки го изгледа подозрително, но гордостта й отстъпи пред нуждата от кофеин. Взе чашата от него обидено.
Той въздъхна и разтри наболата си брада. Винаги му беше трудно да се ядосва на някого — излишно усилие — а и вече чувстваше как гневът му се изпарява. Вместо това започваше да се чувства виновен. Добре, дори и тя да беше инатливата дразнеща гневна кучка, която му открадна количката, прати го да върви на майната си на купона и преди малко разби колата му, на него му беше писнало да се кара с нея.
— Виж, знам, че започнахме зле, но днес трябва да работим заедно. Работата не е толкова трудна. Просто трябва да направя няколко кадъра за рекламната компания и две-три снимки за пресата… но ще ми бъде дяволски по-лесно, ако не се джафкаме през целия ден. Може ли да сключим примирие? — Той протегна ръка, луничавите му пръсти бяха все още захаросани от поничката. — Не съм чак такъв задник, знаеш ли?
Франки не беше сигурна, но за първи път беше съгласна с него. Гадеше й се от спорове. Подаде му ръка.
— Примирие.
Стиснаха си ръцете. Дланта му беше като шкурка — силна, груба и лепкава от глазура. Широка усмивка се разтегна по лицето му и набръчка ъгълчетата на очите му като опаковка на бонбон.
Най-накрая прекратиха военните действия. Поне засега, де.
Заснемането на рекламата продължи цяла вечност. Цял ден звукът на джунглата от уредбата беше съпровождан от тракането на клапата за безкрайните дубли и повторения: леопардовата препаска трябваше да бъде сменена, изчезнал банан трябваше да бъде намерен и много кисел лъв трябваше да бъде убеден да изреве пред камерата. Слава богу, Шърлийн реши проблема, като му даде щедра порция ребърца, и той изрева одобрително. Така направи и дресьорът, който стоеше зад сцената запасен с успокоителни — за себе си и за лъва. Процесът беше като просветление за Франки, която никога не беше осъзнавала колко много време и нерви се похабяват покрай рекламите на зърнени закуски. Никога повече нямаше да превключва или да отива за чаша чай, когато пуснеха реклама.
Райли правеше снимки през цялото време, а в почивките между заснемането подготвяше кадрите за пресата. Превил широкия си гръб над камерата, с протъркани ръкави, завити над лактите, и коса, постоянно падаща над очите му, той надничаше през визьора и примижаваше, докато фокусираше. Щрак, щрак, щрак. Затворът правеше кадър след кадър. Докато първата лента не свърши и той не сложи нова. И още една, и още една. Франки го наблюдаваше, изненадана колко различен бе зад обектива. Преди й изглеждаше самонадеян и надменен, типа мъж, когото би избегнала в бара. Но с фотоапарат в ръцете си той се променяше.