При това към по-добро. Добре де, най-важната работа по продукцията беше запазена за режисьора, но когато той си взе почивка и изчезна за още понички с кафе, Райли имаше пет или десет минути, в които ръководеше, и цялото внимание на актьорите и екипа беше към него. Франки забеляза как неговата самонадеяност се превръща в увереност, а надменността — в професионализъм. Хората от екипа го слушаха, правеха каквото им каже, доверяваха се на мнението му. Неприятно й беше да го признае, но беше впечатлена от начина, по който се отнасяше с хората и се справяше със ситуацията и стреса от това да имаш само пет минути за перфектния кадър. Това, че той не се изнерви, а продължи да се смее и да пуска шеги. Преди — на летището, на купона и на паркинга неговата самоувереност я изкарваше извън кожата й, но сега, като виждаше как той умело кара хората да се отпуснат пред камерата, самочувствието му ставаше привлекателно. И въпреки че не искаше да си признае, той — също.
Само ако можеше да каже същото и за себе си. Чувстваше се по-непривлекателна откогато и да било. Потеше се като кон под горещото студийно осветление, подаваше фотографско оборудване и държеше рефлектори — широки близо метър кръгове от сребрист материал — над глава си, докато й отмалеят ръцете. Чувстваше се като участничка в едно от японските състезания за издръжливост, които беше гледала по телевизията. Как можеше това да е работа? Работа означаваше седене в удобен стол в централно отоплена сграда, кратки екскурзии до тоалетната за обновяване на грима, раздумка до ксерокса, лични обаждания до приятели и сърфиране за изгодни почивки през интернет, когато се предполагаше, че прави проучвания за колонките си. Замисли се за работата си в „Лайфстайл“. Старата й работа. Тъгуваше за нея, както тъгуваше и за Хю.
— Рефлекторът ми трябва по-високо.
Мислите й бяха прекъснати от Райли, който беше наведен зад статива си. Гласът му предизвика верижен шепот, който се понесе из студиото като мексиканска вълна.
— Рефлектор по-високо — повтори някой в далечния край.
— Вдигнете рефлектора… — Глас от площадката.
— Рефлектор, моля. — Тина в своето уоки-токи.
Франки простена. Значи това било Холивуд. Изтощена, тя изпъна ръце по-високо, застанала на пръсти. Кой беше казал, че е бляскаво?
Най-накрая снимките стигнаха до последния дубъл. Операторът даде близък план. Тарзан започна да се люлее сред сценичната джунгла на своята пластмасова лиана, биейки се по намазаните с бебешко олио гърди. Имаше само една реплика. Една гласна. „Оооо-Оооо-Оооо-Оооо-Оооо.“ Колко трудно можеше да бъде?
— Достатъчно.
Половин час по-късно захлупеният с бейзболна шапка режисьор все още не беше доволен, крачеше напред-назад и успешно унищожаваше втора кутия понички с крем.
— Стоп! — излая през мегафона за милионен път и събра своите хора. Сякаш бяха на ръгби мач, те се скупчиха около клиентите, за да обсъдят вика. Слухът на площадката беше, че според клиентите няма достатъчно о-та в него.
След няколко минути режисьорът се появи отново.
— Ще снимаме отгоре. Тарзан, трябват ни по-малко Би Джийс и повече Павароти. — Като повдигна потна вежда, той намести шапката си и захапа нова поничка. — Искам да го изиграеш сериозно.
Франки наблюдаваше отстрани. Как някой би могъл да изиграе сериозно анимационен герой, който издава маймунски звуци и прекарва целия ден в люлеене по дърветата, недоумяваше тя, но това беше последната й грижа. Умората от часовата разлика и недоспиването я караше да се чувства като жив труп и тя не можеше да спре да не се унася.
— Добре, деветнадесети дубъл, иии… Екшън.
Тарзан прелетя през сцената, биейки се по гърдите и правейки достойно за Оскар изпълнение на „Оооо-Оооо-Оооо-Оооо-Оооо“. Директорът го хареса. Беше заснето.
— Добре, приключихме — провикна се Тина, която очакваше да каже това цял ден.
Последваха шумно ръкопляскане и подсвирквания. Снимките бяха готови. Приключиха.
Чувствайки силен прилив на облекчение, Франки се завлече при Райли. Минаваше девет и през целия ден двамата бяха толкова заети, че почти не бяха говорили.
— Значи все пак оцеля? — Той вдигна поглед, докато разглобяваше техниката.
— Почти — простена Франки и се свлече на един от сгъваемите столове.
Чакаше той да й каже да стане и да му помогне. Но той не го направи. Вместо това запали цигара и като си дръпна дълбоко, я подаде на нея.
— Внимавай някой да не види, че пушиш. Пожарникарите ще дойдат веднага.