— Трябва да изляза — простена Рита, която не получаваше вниманието, от което имаше нужда. Като загаси цигарата си, тя се изправи рязко от дивана и ядосано погледна през прозореца навън, където една от екологично запалените й съседки старателно разпределяше боклука си в кошчетата за рециклиране в края на автомобилната алея, преди да скочи в енергийно неефективната си бълващата газ и замърсяваща въздуха кола и да отпраши по улицата. Извърна се, отпи глътка от чашата си студено инстантно нес кафе, направи физиономия и го бутна настрани с отвращение. — И искам чаша свястно кафе.
Франки я погледна. Тя се справяше със заточението малко по-добре от приятелката си, защото беше спала през по-голямата част от времето, възстановявайки се от умората заради часовата разлика и деня в студиото.
— Защо не излезем на разходка? — предложи ведро.
— Разходка? — Рита запрати думите обратно като мокър кухненски парцал. — Отегчена съм, не съм побъркана. Никой не се разхожда в Ел Ей. Дори бездомните си имат колички за пазар… — Като влезе в кухнята, тя се облегна на шкафовете, взе си бисквитка — третата за този час — и отхапа нацупено. — Не изглежда добре, но поне има четири колела. А това е много повече, отколкото имаме в момента.
Франки щеше да й напомни, че е на диета, но размисли.
— Ами Дориан? Попита ли го дали би ни заел кола? Все пак има цели четири?
Дориан си купуваше коли както някои хора купуват обувки: тойотата Ланд Круизър беше като чифт ботуши, идеални за дъждовно време (което в Ел Ей продължаваше около седмица някъде през февруари); отвореният джин — чифт сандали без пръсти, прохладни и леки за носене през лятото; за излизания той имаше нещо специално — сребърният мерцедес кабриолет със затъмнени стъкла — чифт дизайнерски обувки с висок ток; а за извънградско шофиране използваше морскосиньото БМВ с кожени седалки и климатик, удобно и издръжливо като чифт хубави маратонки.
Рита поклати глава.
— Вече помислих за това, но той не се е прибирал от дни и не отговаря на нито един от телефоните си. И като го познавам, сигурно гуляе на едноседмичен купон или е в апартамента на някоя жена.
Като разлепи следващата бисквитка, тя започна да облизва мекия слепващ крем.
— Ами Ранди? — Франки все още не беше срещнала скандалния Ранди, който беше заминал за Ню Йорк по работа в деня, преди тя да пристигне. — Кога се прибира?
— Не и преди понеделник.
Те се спогледаха. И двете знаеха немислимото — още цели четиридесет и осем часа. Телефонът звънна.
— Спасени сме! — възкликна Рита, хвърляйки се да го вземе. — С малко късмет ще е някой, който може да дойде и да ни спаси. Вдигна слушалката. — Ало?
Франки слушаше, стиснала палци за късмет. Моментно мълчание, преди Рита да посърне.
— Да… Кой се обажда? — Кисела от разочарование, тя подаде слушалката на Франки. — Някакъв мъж, продава застраховки, иска да говори с теб.
— С мен! — Сащисана, тя взе слушалката. — Ало?
— Здравей, интересува ли те застраховка за кола?
Франки се паникьоса. Дали това имаше нещо общо с автомобилната злополука?
— Ами… — поколеба се, без да знае какво да отговори.
— Защото имаме специална полица, която покрива удрянето на заден във форд Бронко…
Просветна й — Райли.
— О, това си ти — опита се да звучи ядосано, но не успя да сдържи усмивката си.
— Кой е? — просъска Рита високо, цялата в слух от любопитство.
— Райли — произнесе Франки беззвучно.
Рита ококори очи, което имаше уникален ефект върху покритото й с тонове грим лице — заприлича на хелоуинска вещица, чиято маска се беше разтекла по лицето й.
— Какво иска? — прошепна тя като на филм. Не че точно шепнеше — чуваше се и на другия край на долината.
Франки вдига рамене и внезапно смутена запуши свободното си ухо с ръка, за да може да чува какво й казва той, а не Рита. Ядосана, Рита начумерено насочи вниманието си обратно към кутията с изчезващите бисквити.
— Щях да се обадя по-рано…
Франки го прекъсна:
— Виж, ако е заради колата, ще ти платя за щетите…
— Не, не, колата си е добре — възрази той бързо. — Нищо, което да не може да се поправи с чук. — Млъкна и тя можеше да го чуе как си пали цигара. — Не, обаждам се за парите, които ти дължа. Сто и петдесет долара. Тръгна си, преди да мога да ти платя…