— Преди да забравя…
Като извади няколко банкноти, той й ги подаде.
— О, благодаря.
Погледна парите и осъзна, че той й е дал с петдесет долара повече.
— Беше дълъг ден. Наречи го компенсация — обясни той, преди тя да каже каквото и да било. — И подкуп — допълни, гледайки ботушите си засрамено. — Чудех се дали би се съгласила на още снимки, въпреки че след четвъртъка е малко вероятно. Асистентът ми е още болен.
Франки се поколеба. Парите щяха да са й от полза, но това означаваше отново да види Райли. Искаше ли? Като го погледна — очакващ нейния отговор, тя забеляза, че по лицето му още има следи от гънките на възглавницата, а косата му е още влажна след душа. Явно току-що се беше събудил. Тя се усмихна. Очевидно не нагласяваше алармата на часовника си за четиридесетминутен ритуал по къпането като Хю. И като се замисли, беше доволна, че не го прави.
— Да, разбира се — кимна тя.
— Прекрасно. — Той се усмихна в отговор и видимо се отпусна. — Аз черпя. Какво ще пиеш?
— Ами…
Тя погледна менюто с умопомрачителен списък от различни видове кафе. Беше като едно от онези табла, които бе виждала на летището, но вместо на тях да пише Ибиса, Малага и Корфу, дестинациите бяха много по-екзотични: Куба, Мароко, Мексико, Индия. Всеки момент очакваше буквите да се пренаредят от актуализация на информацията. Разглеждаше менюто без грам идея какво да избере.
В началото на опашката мъж на около четиридесет в кашмирен пуловер и мокасини даваше своята поръчка:
— Обезмаслено, с двоен шоколад, мока, дълго, две трети безкофеиново, една трета с кофеин, средно препечено, без пяна. Благодаря.
Божичко! Франки не предполагаше, че кафето може да е толкова сложно. Обикновено си поръчваше просто капучино, понякога светло или топъл шоколад и не беше сложно. И все пак тя беше модерна жена от големия град. Живееше в Лондон, за бога, метрополис, претъпкан с всички възможни вериги кафенета в Европа и Америка. Не беше лаик по отношение на кафето. Отново погледна към менюто. Честно казано повече й се пиеше чаша чай.
— Минете тук, няма опашка. — Лъчезарна усмивка с вирната шапка и тежък случай на акне им помаха. Беше време да поръчат.
— Е? — Райли я погледна очаквателно.
— Каквото избереш. — Най-лесният възможен път за бягство.
Като отпиваха от кафетата си, те излязоха отвън за глътка свеж въздух. Не че въздухът дори бегло напомняше за свежест. Прашен, пълен с отровни газове, влажен — да; свеж — не. Беше поредният разтопяващ ден в Ел Ей. Термометрите наближаваха 32°, което в долината означаваше 80% влажност и 100% смог. И все пак беше или това, или смразяващият климатик вътре, който бързо превръщаше капучиното в кафе със сладолед още преди пяната да се слегне.
Избирайки смога, те се настаниха на една от масичките на тротоара. За няколко минути никой не говореше, докато отпиваха от огромните си чаши и вдишваха смесица от цигарен дим и изгорели газове. Като чувстваше, че трябва да подхване разговор, Франки се замисли какво да каже. Нищо не й идваше наум. Слава богу, че Рита беше с тях. Щеше да разчупи леда.
Само че тя не го разчупи. Направо го разби.
— Женен ли си? — Рита вдигна поглед след безуспешен опит да разбърка подсладителя в чашата си.
Франки за малко да се задави с капучиното си и изгори небцето си.
Като си дръпна от цигарата, Райли се усмихна.
— Защо? — Изглеждаше развеселен.
— Просто поисках да попитам. Всеки мъж, който срещам тези дни, се оказва женен и затова реших да питам превантивно заедно с името, възрастта и професията. Така поне си наясно с кого си имаш работа.
— Ами не, не съм женен. — Тръсна пепел от цигарата си на тротоара и отпи от кафето си, докато преценяваше колко точно да сподели. — Разведен съм.
Франки не каза нищо. Вместо това се бореше да изглежда незаинтересована. Разведен? Райли се беше женил? Беше странно да мисли за него като за нечий съпруг. Изглеждаше твърде… Твърде какъв? Не смееше да си помисли. Той просто не изглеждаше като почитател на брака. Сети се за снимката в портфейла му. Може би беше на бившата му съпруга?
— Защо, ти женена ли си? — Той погледна към Рита, която с жар нападаше нискомаслен боровинков мъфин.