— Вероятно би искала да вечеряме някой път? Имам прекрасна маса в „Азия де Куба“ по-надолу по булеварда.
Въпреки че беше на тридесет, привлекателен и преуспяващ, Джонатан беше изненадващо необвързан.
— Ами, всъщност аз съм малко заета в момента.
Тя отказваше на милионер. И при това доста привлекателен. Родителите й нямаше да й го простят.
— И наистина не мога да те изкуша с танц?
Този мъж никога ли не се отказваше?
— Ужасна танцьорка съм, наистина.
— Настина?
Разговорът приличаше на игра на тенис. Думите прелитаха напред-назад. Ако само успееше да отбележи точка. Усети ръка да се плъзва около кръста й.
— Един танц?
Райли. Франки почувства как сърцето й се качи в гърлото. Вдигна поглед и видя как той внимателно разглежда лицето й с игриво пламъче в очите. Тя почувства как разцъфва в усмивка и забравила за Джонатан, който зяпаше, онемял за първи път в живота си, чу глас — своя собствен:
— С удоволствие.
Глава 21
— Надявам се, че не прекъснах нещо.
— Слава богу, че го направи, иначе щеше да ми провали вечерта.
— Да, изглеждаше, сякаш имаш нужда от спасяване.
— Само мъничко.
Хванати за ръце, Райли и Франки стояха един до друг на края на дансинга, пристъпвайки напред-назад в ритъма. За човек, който можеше да танцува валс със затворени очи, тя не спираше да преплита крака.
— Съжалявам, не ме бива в това — извини се смутено тя, застанала на пръсти.
— Справяш се чудесно. — Той й се усмихна. — Вродено ти е.
И тя се усмихна неловко. Един господ знае защо беше толкова притеснена. Беше лудо, чувстваше се като тийнейджър, не като двадесет и девет годишна. Погледна към краката си в опит да се концентрира върху ритъма на музиката. Беше много трудно, когато всичко, което можеше да чуе, беше ускорения си пулс.
— Упс, съжалявам! — Мамка му, настъпи го, отново.
— Спри да се извиняваш — отвърна Райли. — Просто се отпусни. — Стисна леко дланта й, придърпа я към себе си и я превъртя под ръката си.
Внезапната му близост я изненада и тя почувства как се изчервява. Отчаяно се опита да измисли какво да каже, за да изглежда нормална, спокойна и безгрижна. Точно обратното на чувствата й в момента.
— Често ли идваш тук? — Изстина. За какво, по дяволите, го каза това? Звучеше като реплика за свалка и то от лошите. — Извинявай… — Осъзна, че отново се извинява. — Имам предвид…
— Чудеше се как така съм толкова добър танцьор? — Усмихна се той саркастично.
Сподели усмивката му, благодарна, че той не се хвана за безумната й реплика.
— Да, това имах предвид. — А знаеше, че въобще нямаше това предвид.
— Баща ми ме научи. Водеше ме на родео, когато бях дете, а след това винаги имаше танци.
— От Тексас ли си? — Това обясняваше шапката.
— Роден съм там. Премесихме се в Ню Йорк, когато бях на тринадесет. Семейството ми още живее на Източния бряг.
Попивайки информацията като гъба, Франки не каза нищо. Вместо това се остави на музиката и чувстваше как увереността й се завръща. Танцуваше и всяка стъпка я отпускаше все повече, докато в един момент вече нямаше нужда той да я води и сама се завъртя под ръката му.
— Хей, хващаш му цаката!
Тя се засмя. Напомняше й за годините, когато беше още дете и стъпила на лачените обувки на майка си, се оставяше да танцуват с нея из стаята. Развълнувана. Безгрижна. Щастлива. Можеше да почувства как мислите за Хю, старата й работа в „Лайфстайл“ и апартамента във Фулхам избледняват бавно, докато Райли здраво държеше ръката й и я водеше през дансинга. Обзе я силно въодушевление и без да се интересува какво може да си помислят хората, тя развърза косата си от опашката, оставяйки я да се носи около нея в ритъма на танца. Беше нещастна ужасно много време, а да се отпусне така, беше дяволски хубаво.
— Как беше бикът? — Дориан стоеше сам и лекуваше нараненото си его с шампанско.
— Много викат — кисело се опита да остроумничи Рита. — Не ми разрешиха да се кача. Тъпи ограничения за височината или нещо подобно. — Като се покатери на един от столовете до бара, тя надникна в кофата за лед. — Ммммм, това шампанско ли е?