— Аз? — Успя да я изненада. — Не, освен ако ти не искаш.
— Няма начин. — Той се ухили порочно. — Защо ще искам да сядам, когато в ръцете ми е най-прекрасната жена тук?
Франки се усмихна. Беше клише, но й хареса.
Групата приключи с песента и започна да изпълнява бавен танц. Няколко двойки изчезнаха от дансинга, други се приближиха, обгръщайки телата си с ръце. За няколко секунди тя не знаеше какво да направи, но преди да има много време да помисли, Райли я притегли към себе си.
За момент се вцепени, чувствайки се неловко и несигурно, когато ръката му се обви здраво около кръста й. Неговото тяло срещу нейното. Това беше първият мъж, до когото беше толкова близо след Хю, и беше странно. Странно да чувства ръцете на друг мъж около себе си, да го чувства до себе си, разделен единствено от плата на тънките им памучни ризи. Да чувства лицето му само на сантиметри от своето. Да бъде толкова близо.
Тя предпазливо обви ръка около врата му. Имаше много по-широки рамене от Хю, но не като напомпани във фитнес. Беше просто по-голям, по-висок, по-силен. Вътрешната страна на ръката й се отърка в брадичката му — груба и боцкаща заради наболата брада. Беше толкова навикнала на гладко избръснатата и хидратирана кожа на Хю, че й се стори различно и непознато, но вниманието й привлече начинът, по който ухаеше. Нямаше полъх на афтършейв, гел за коса, душ гел или освежител за уста — смесицата на Хю от изкуствени аромати. Вместо това Райли миришеше на бира, тютюн, масло и себе си.
Движейки се бавно по дансинга, те се погледнаха, но този път никой не проговори. Никакви учтиви въпроси. Без неангажиращ разговор. Без усмивки. Внезапно почувствала се неловко, Франки сведе поглед в престорена концентрация върху стъпките, които бяха бавни и отмерени — пълен контраст на мислите й, които препускаха. Райли беше абсолютната противоположност на Хю. Начинът, по който изглеждаше, говореше, миришеше, обличаше се. Беше толкова различен. Толкова непознат. Толкова не-Хю. Чувстваше ръката на Райли нежно, уверено и покровителствено отпусната в основата на гърба си. Какво тогава беше това странно чувство под лъжичката, когато той я прегръщаше? Не беше като да го харесва. Нито дори малко. По никакъв начин. Тя въобще не го смяташе за привлекателен…
Или? Дали просто не се опитваше да се убеди сама в обратното? Не отричаше ли реалните си чувства от страх да се изправи пред истината? Вкопчи се отчаяно в отрицанието си, което само го накара да се изплъзне по-бързо между пръстите й. Давай, признай си, помисли си тя. Признай как наистина се чувстваш.
Докато електрическата китара лениво повтаряше рефрена за последно, Райли освободи ръката си от нейната и бавно я докосна по гърба.
Признай, че не можеш да спреш да мислиш за него. Да мислиш за начина, по който обръща цигарата в новата кутия за късмет и потрива брадичка, когато е притеснен. Да мислиш за това колко много искаш да докоснеш белега на веждата му или да проследиш пулсиращата вена, която се спуска надолу по ръката му до вътрешната страна на китката му…
Чувствайки се опиянена от алкохола и желанието, тя плъзна и двете си ръце около шията му и като затвори очи, отпусна глава на рамото му.
Признай, че гледа телефона цяла седмица. Искаше ти се той да се обади, да чуеш гласа му, да го видиш отново…
С отзвучаването на последните акорди от песента Франки почувства, че най-сетне се отпуска. Предава се. Отстъпва. Наречете го както искате. Като вдигна глава от рамото му, тя погледна лицето му, очите му, устните му, сляпа за другите танцьори, които се оттегляха от дансинга. Не знаеше дали са прекалено много коктейлите, шампанското или каквото, по дяволите, беше, но точно сега, точно в този момент, не й пукаше, че бяха единствената двойка, останала прегърната по средата на целия проклет дансинг. Не й пукаше дали хората зяпаха. Всичко, за което можеше да мисли, бе Райли. Тя го харесваше. Харесваше го дяволски много. Толкова много, че се чувстваше, сякаш ще полудее. Толкова луда, че като го гледаше сега, в този момент, не искаше нищо друго, освен той да се наведе, да я притисне към себе си и да я прегърне толкова здраво, че да спре дъхът й. И тогава, само тогава, да я целува до пълна забрава.
Глава 22
Като отпуши бутилката червено вино, която току-що бе купил, Хю сипа малко в чашата, за да го дегустира. Беше разочарован. Беше добро, но беше пил и по-добро за десет паунда. Ядосан от избора си — препоръка от гурме страниците на Съндей Таймс — той напълни чашата си и се зае с разопаковането на тайванската храна за вкъщи. Четвъртата му за тази седмица. Погледна часовника си — осем вечерта — тъкмо се бе прибрал от офиса и беше изтощен. Твърде много хора, които оглеждаха, за да купят, и недостатъчно апартаменти за продаване. Дори ако включеше всички студиа без място да се завъртиш, да не говорим за диван или спалня, които се продаваха като топъл хляб по сто и петдесет хиляди долара.