— Леле, ама вас никой не може да ви раздели един от друг, а? — Рита сръчно даде на заден, паркира и завъртя ключа. Двигателят изключи.
Франки също.
— Ние не оставаме тук, нали?
— Разбира се, че оставаме. — Като нагласи огледалото за обратно виждане, Рита начерви с огненочервено червило побелелите си от крема устни. — Защо, не искаш ли? — Тя ги допря и разтърка за равномерен цвят.
Франки не каза нищо. Беше твърде заета да се бори със себе си. Какво толкова имаше в това да види Райли отново? Нищо не се бе случило между тях миналата вечер. Тя не си падаше по него и той бе дал ясно да се разбере, че също не я харесва. Но ако нямаше проблем, защо тя внезапно се почувства зле? Това е защото Райли е тук, нали?
Мълчанието й крещеше — да.
Рита изсумтя нетърпеливо.
— Какво толкова се притесняваш заради него? Знам, че е кретен, но не е като да трябва да обядваме с него. Просто се прави, че не ти пука. Ще поздравим набързо и после ще си хапнем. — Стомахът й издаде утвърдителен звук, докато слизаше от колата. — Както и да е, не каза ли, че двамата сте приятели?
— Да, приятели сме.
Франки се насили да се усмихне. Правеше от мухата слон. Рита беше права, тя и Райли бяха приятели и просто трябваше да се отпусне и да се прави, че не й пука. Че не й пука? Никога през живота си не беше успявала да е непукист. Е, може би веднъж, на седемнадесет, когато си беше взела изпита по кормуване и закара до училище Джони Евънс, най-готиното момче в гимназията, с фиата на майка си. С блестящото си лилаво червило, рокаджийски раздрани дънки и Джони Евънс на седалката до нея тя мина покрай другите съученици на автобусната спирка, като се чувстваше, сякаш е умряла и се е пренесла в рая. Това беше границата на нейния непукизъм.
Като дръпна сенника пред себе си, тя хвърли един поглед на отражението си в зацапаното от лак за коса огледало. Обикновено беше доста ласкателно огледало, премахваше торбичките и сенките под очите като ретуш на снимка, но не и този път. Този път, когато най-много се нуждаеше, то беше контрастно, на фокус и безмилостно. Отражението й примигна обратно — потно и зачервено, със суха, разбъркана коса. Нещастно хлопна сенника обратно, слезе от колата и погледа дрехите, които носеше — избелели от пране бански, саронг с цветовете на дъгата и чифт синьо-бели раирани джапанки, които бяха преживели и по-добри дни. Не беше точно облеклото, което би избрала, за да изглежда като самоуверен непукист. Елегантно изрязана рокля, чифт прилепнали дънки или дори очна линия и малко спирала щяха да дойдат добре. Потърка лице в кърпата си в опит да премахне и последните следи от плажа. Точно сега би продала душата си за чантичката си с гримове, внимателно поставена на шкафчето в банята. Тя не харесваше „нудисткия“ си вид. Предпочиташе да го остави на Рита.
— Здрасти!
Едва бяха влезли през вратата, когато Рита, ухилена като че е спечелила от лотарията, погледна към Райли и като ракета с топлинно насочване се отправи към масата му.
Франки искаше да я убие. Той изглеждаше изненадан. Дори шокиран. Седеше с още трима души. Срещу него седяха мъж с къси руси коси и жена с прическа тип Ани Ленъкс и чифт модни очила с ментовозелени стъкла. Но вниманието на Франки бе привлечено от момичето до него.
Руса, в началото на двадесетте и хубава по онзи небрежно младежки току-що-станах-от-леглото начин — външен вид, който можеше да бъде постигнат само след безбожно ранно ставане от леглото, за да се посвети време на всичкото необходимо рошене и размазване. Носеше розова като захарен памук жилетка с принт от „Ангелите на Чарли“ отпред, идеална за демонстриране на онези ръце, които се постигаха само след тренировки три пъти седмично с персонален треньор. Леко наклонена към чинията на Райли, тя беше заета да отмъква изостаналите му картофки, както жените често правят на първа среща, когато се преструват, че всъщност не ядат пържено.
Докато я наблюдаваше, Франки започна да осъзнава, че на масата всъщност седят двама мъже и две жени. Това правеше две двойки. О-о, почувства, че иска да потъне вдън земя! Райли беше на среща. Без да знае накъде да погледне, тя избягваше погледа му, като се преструваше, че внезапно е силно заинтересувана от съдържанието на чантата си — смачкана кърпа и „Откажи мъжете и поеми живота си в ръце“. Книгата, която само няколко часа по-рано изглеждаше адски скучна, сега внезапно провокираше интерес. Беше толкова интересна, че Франки препрочете задната корица десет пъти.
И сякаш положението не беше достатъчно лошо, та недосетливата Рита, която не беше доловила ситуацията на среща, беше като залепена за масата, играеше си с косата си и се смееше на някаква непонятна шега. Бутна Райли закачливо.