— Не мога да повярвам, че отново се засякохме. Да не ни преследваш?
Не, моля те, не! Ставаше все по-лошо. В търсене на по-добро извинение, Франки се престори, че издирва някакъв неизвестен предмет на дъното на чантата си. Искаше й се да имаше мобилен, който да звънне, за да може тя да говори с някого. С когото и да е. С 911, свидетелите на Йехова, прогнозата за времето. Нямаше значение, стига да не трябва да говори с него.
Райли погледна към Франки. Всичко, което искаше, бе да говори с нея, но вместо това беше принуден да говори с лудата й приятелка Рита. Засмя се на нещо, което тя каза, но не знаеше какво. Не можеше да се съсредоточи. Все още беше изненадан от появата на Франки. Тя беше последният човек, когото той очакваше да види в своя район. И изглеждаше прекрасно. Естествено, че той изглеждаше като сдъвкан и изплют. Дори по-лошо, беше с Джед и Софи — двама стари приятели, които след развода му не спираха да се опитват да го уредят с някоя от приятелките си. Днешната беше някаква руса мацка, наречена Криси, която искаше да стане поп звезда. Той наблюдаваше Франки. Какво, по дяволите, се опитваше да намери в тази чанта? Искаше му се да вдигне поглед и да го заговори, да говори за миналата вечер. Но тя не го направи. Рита все още се хилеше в ухото му. Не можеше да чака повече.
— Здравей, Франки.
Гласът му. Нисък. Лек. Приятелски. Беше като стреличка в десетката. Тя застина и вдигна поглед.
— О, здравей!
Нейният глас. Висок (прекалено висок, дори писклив). Изненадан (като — Божичко, радвам се да те видя, не те забелязах, защото тъкмо търсех нещо дяволски важно в чантата си). Приятелски (ние сме толкова добри приятели, връзката ни е като между брат и сестра).
— Как се чувстваш след снощи?
Той махна кичур непокорна коса от очите си и се облегна в стола си далеч от Криси. Не искаше Франки да остане с грешно впечатление.
Главата на Франки прегря. Как трябваше да се чувства след миналата вечер? Влюбена? Зарязана? За своя ефект върху нея ли питаше, или за въздействието на всички коктейли и шампанското? Не беше сигурна, но искаше да изясни всичко. Имайки предвид, че той явно се размотаваше наоколо и обясняваше на Дориан и всеки, който иска да слуша, че не се интересува от нея, щеше да е много неловко, ако останеше с грешното впечатление, че тя се интересува от него. А вероятно вече си мислеше точно това, защото тя прекара цялата вечер, увита около врата му като шал.
— С махмурлук.
След всичкото напрегнато мислене, това беше единствената дума, която изплува в съзнанието й. Пиянството беше универсалното приемливо извинение.
— Аз също. — Той се усмихна. — Беше хубава вечер. Напълно си струваше махмурлукът.
Франки се вцепени. И той ли играеше същата игра? Или може би не долавяше намека? Реши да го формулира по-очевидно.
— Господи, бях толкова пияна! — Засмя се пресилено небрежно. — Какво слагат в тези коктейли? Бях толкова замаяна, че почти не си спомням Каубойското място.
Със сигурност не можеше да не разбере този намек, беше ясен и категоричен. Тя не носеше никаква отговорност за действията си и всичко, което беше направила или казала, беше резултат от влиянието на алкохола. Пияна. Натаралянкана до козирката. Дори всичкото това прегръщане нямаше нищо общо с похот, секс или пощурели хормони. Притискаше се в него само защото едва стоеше на крака и не искаше да се свлече пияна на пода.
Устата на Райли пресъхна. Какво се опитваше да му каже? Че не си спомня? Със сигурност си спомняше. Трябваше да си спомня.
— Не си спомняш, че си танцувала?
— Танцувахме ли?
Сякаш трябваше да пита. Не можеше да спре да мисли за това през целия проклет ден.
Почувства се като ритнат в стомаха. Тя не си спомняше. Как можеше да забрави? Нещо се беше случило между тях на този дансинг. Нещо се беше променило между тях. Той не знаеше защо или как, или какво, по дяволите, беше, но знаеше, че го бе накарало да се почувства фантастично. А той не се бе чувствал така от много време. Но може би бе разбрал погрешно. Може би тя не беше почувствала нищо. Тази и вчерашна вечер не означаваше нищо за нея. Той не означаваше нищо за нея. Вдигна бирата си от масата и отпи. Имаше горчив вкус.
— Да, танцувахме — каза тихичко.
Спогледаха се. И изражението на Райли неочаквано накара Франки да съжали за перченето си. По лицето му не беше изписана увереност или високо самочувствие, а явна болка и разочарование.