Райли. Всеки път, когато си зададеше този въпрос, името му изникваше в съзнанието й. Беше нелепо, тя едва познаваше този мъж, но от онзи ден в Малибу, откакто проведоха ужасен, неестествен разговор, той витаеше в ума й. Всичко й напомняше за него — рекламите по телевизията, кънтри музиката по радиото или посещенията в „Зрънце кафе и чаено листо“ за сутрешното й капучино. Един ден, когато беше отишла на пазар до бакалията, тя си помисли, че го вижда до щанда за деликатеси, точно до прясната паста, но когато той се обърна, се оказа, че се е припознала. Всъщност мъжът изобщо не приличаше на него — имаше козя брадичка и носеше черни кожени мокасини със златни катарами отпред. Дори когато караше по Сънсет булевард, тя осъзна, че неволно забелязва всички камионетки и се заглежда дали той не е зад волана. Изглежда беше изчезнал. Изпарил се в облаче цигарен дим.
Мина й през ума да му звънне просто за да каже „Здрасти“. Все пак лесно можеше да вземе номера му от Дориан. Но реши да не го прави. Независимо какво бе казала на Рита, тя и Райли не бяха точно приятели е, поне не и от тези приятели, които ще си звъннат само за един разговор. За какво, по дяволите, щяха да говорят? За срещата му с Криси? За бившата му съпруга? За бившия й приятел? Някак си не можеше да си го представи. Не, нямаше да му се обади, както знаеше, че и той няма да й звънне. Което означаваше, че нейната връзка, приятелство, увлечение — един господ знае какво с Райли бе приключено, преди изобщо да е започнало.
— Познай какво!
Рита се доклатушка в хола на пети, между пръстите на краката й стърчаха възглавнички от памук. В едната си ръка държеше шишенце тъмночервен лак за нокти — модните тенденции явно отнемаха време, преди да достигнат до Ел Ей, където късите панталонки, тупираните коси и пурпурният молив за устни все още бяха на почит, а в другата — слушалката на телефона.
— Какво?
Франки се беше разляла на дивана и гледаше преследване с полицейски коли на живо, докато си похапваше начос със сирене. Откакто Рита бе срещнала Мат, те стояха недокоснати на юрната полица и събираха прах.
— Беше Дориан на телефона… Той ни покани на първото коледно парти.
— Коледно парти?
— Ами, десети декември е. Коледа е само след две седмици.
— Господи — промърмори Франки не особено религиозно. Къде бе отлетяла годината? Тя продължи да гледа как колата беглец ускорява по 405-та, преследвана от хеликоптери, и съсредоточено обра последните останали начос от ъгълчетата на плика. Не беше в настроение за коледно парти. По-скоро бе в настроение да се зомбира пред телевизора. Но като се замисли, това си беше доста коледно, нали? Повечето хора имаха склонност да празнуват големия ден, правейки точно това. Тя просто се потапяше в празничния дух малко по-рано тази година.
— И познай у кого е купонът?
Решена да привлече интереса на приятелката си, Рита кръжеше пред екрана, като й пречеше да види кулминацията със залавянето и ареста.
Осъзнавайки, че това е изнудване, Франки нямаше друг избор, освен да се предаде.
— У кого?
Като си пое дълбоко дъх, сякаш ще надува балон, Рита избухна:
— При Картър Мансфийлд.
— Картър Мансфийлд? — повтори Франки като ехо.
Тя пусна смачканата опаковка начос и седна, разбутвайки Джинджър, която се бе свила на кравай в гънките на пуловера й.
Картър Мансфийлд беше филмова легенда. През 1970-та той играеше главни роли и беше слабост на жените. Известен с прилепналите към бедрата си дънки и разкопчаните ризи, които откриваха доста окосмените му гърди и задължителния златен медальон. През осемдесетте и деветдесетте фигурата му стана крушовидна — а и талията му изчезна — но в последните шест или седем години той се бе отървал от „любовните дръжки“, възобновил кариерата си и се появи в някои от най-успешните филми редом с най-бляскавите холивудски актриси.
— Тази вечер ли е партито?
— Да, Дориан ще ни вземе към девет — избъбри Рита въодушевено. — Просто си помисли, всеки ще бъде там… филмови звезди, режисьори, продуценти, всички големи имена на Холивуд… — Ентусиазмът й изведнъж повехна. — По дяволите, какво ще облека? Костюмът, който си купих миналата седмица, е още покрит със сос болонезе. — Рита не можа да не се подсмихне, когато си спомни как го изцапа, но рязко се върна към действителността. Като пусна телефона и лака за нокти на масичката за кафе, тя грабна ръката на Франки, за да погледне часовника. — Пет часът. Слава богу, има още време! — Без да я пуска, тя я задърпа от дивана. — Хайде, мръдни си задника! — Невероятно, но същата тази уста много емоционално рецитираше Шекспир.