— Горкият Дориан — промърмори Рита. — Да трябва да прекара вечерта там. — Тя знаеше, че той е свикнал на супер еластичния си, деликатен матрак, одеяло от гъши пух и юрган от еко кожа. Чаша с минерална вода на нощното шкафче и свещи за аромотерапия, които нежно да го отпуснат за сън. Бетонна килия щеше да го убие. — Какво мислите, че ще се случи с него? — Наклони се напред, говорейки по-високо, за да се чуе въпреки шума от камионетката.
— Не знам. — Райли поклати глава, без да изпуска от очи пътя. — Наистина не знам — повтори тихичко, сякаш говореше на себе си, притеснението беше изписано на лицето му.
Няколко минути по-късно те отбиха по алеята към дома на Рита. Като спря зад Буревестника, Райли остави мотора включен, докато Франки слезе първа. Тъй като бронкото имаше само две врати, тя трябваше да дръпне предната седалка напред, за да могат влюбените гълъбчета да слязат.
— Благодаря, че ни докара — каза Рита, докато слизаше, все още здраво вкопчена в Мат. Без да изчакат Франки, те се заклатушкаха по алеята с ръце, обгърнали кръста на половинката.
Франки ги остави. Махмурлукът й започваше да се обажда и тя се чувстваше като парцал. Тази вечер можеше да мине и без възглавница върху главата, опитвайки се да изолира шумовете, които знаеше, че ще долитат от спалнята на Рита. Беше делила апартамент с нея повече от пет години и беше се сблъсквала с високото говорене на Рита и пронизителните й оргазмени стонове повече пъти, отколкото искаше да си спомня.
Доволна от хладния нощен бриз, тя се облегна на отворената врата и погледна към Райли. Освен няколко думи на купона те не бяха говорили тази вечер и тя търсеше да каже нещо, чувствителна за всяка изтичаща като песъчинка секунда.
— Какво има между съквартирантката ти и сърфиста? — проговори Райли.
— Срещнаха се преди няколко седмици. — Франки се отпусна, облекчена, че ледът е разчупен. — Тя е влюбена.
— Така ли?
Франки кимна. Защо водеха неангажиращ разговор за Рита и Мат? Беше два сутринта и това беше последното, за което искаше да говори. Но все пак беше много по-лесно и далеч по-малко неудобно, отколкото да говорят за себе си.
— Прекрасно е за Рита, но не е толкова прекрасно за мен, защото ще трябва да прекарам още една вечер на дивана. — Съжали за думите си още същата минута. Тъжна, самотна и отчаяна не беше образът, който искаше да си създаде.
— Да не ми казваш, че делите едно легло?
Франки се усмихна смутено, като осъзна как току-що е реализирала една от мъжките му фантазии.
— Апартаментът има само една спалня — обясни тя. — Нямаме особен избор.
Като сложи ръце на волана, Райли се обърна и погледна през предното стъкло. След малко проговори:
— Виж, не знам дали се интересуваш, но у дома винаги има свободно легло… — Гласът му отслабна несигурно.
Изненадана от предложението му, Франки се поколеба.
— Криси няма ли да има нещо против? — Името беше първото, което й дойде наум. Веднага съжали, че го е споменала.
Лицето на Райли се смръщи.
— Криси? — Потърка наболата си брада. — Коя е Криси?
Франки почувства изгарящо неудобство.
— Момичето, с което беше в Малибу. Дориан каза, че ви е поканил заедно на партито и аз просто реших… — Сви се, осъзнавайки, че никой не е нарекъл Криси приятелка на Райли. Както обикновено тя просто бе събрала две и две и бе получила около сто и петдесет.
Райли забеляза изгорялата си до филтър цигара, хвърли фаса през прозореца и запали нова. Вдишвайки, той се облегна в седалката си и поклати глава.
— Дориан е дяволски сватовник — промърмори той с лека усмивка. Обърна се и погледна Франки в очите. — Срещнах я веднъж, в деня, когато се видяхме. Честно казано, дори не си спомнях името й.
— О! — Погледът му беше смущаващ и тя сведе очи към ръката си, която все още стискаше дръжката на вратата. Започна да си играе с висулките на гривната си. Почувства смесица от облекчение, удоволствие и въодушевление. И силен срам, защото изглеждаше като ревнива жена.
— Но това не е незабравимо име като Картър Мансфийлд, нали? — добави Райли след малко. — Него никога няма да го забравиш.