Сарказмът му беше насочен към Франки, която вдигна поглед.
— Не, но не е и от тези, които искаш да запомниш, нали?
— Така ли? Двамата изглеждахте доста близки, преди да ви прекъсна. — Сега Райли звучеше ревниво.
Франки беше изненадана. Но повече от своята реакция. Беше поласкана, че той я ревнува. Беше й приятно.
— Слава богу, че ни прекъсна. Ако не беше, аз може би също щях да бъда арестувана.
— Съмнявам се.
— Защо не. Дориан го арестуваха.
Като дръпна продължително, Райли загаси цигарата си в препълнения пепелник на колата.
— Дориан беше арестуван, защото ченгетата имаха сигнал, че някой на партито пласира наркотици — говореше тихичко, гласът му едва се чуваше от двигателя. — Те чакаха отпред, когато пристигнах. Дочух някои от тях, като си говореха.
— Вероятно е бил Картър Мансфийлд.
— Стига бе, Франки! Мултимилионна филмова звезда? — Развълнуван, той прокара пръсти през разрошената си коса. — Сигурен съм, че няколко линии кока далеч не са му чужди, но единственото пласиране на дрога, което е правил, е в ужасните си филми.
— Добре, ако не той, то кой тогава?
Райли прехапа устни и замълча. Франки разбра мълчанието му като признание за вина.
— Ти?
— По дяволите, не, за какъв ме вземаш?
— Добре, кой тогава? — Беше объркана и започваше да се дразни. Беше доста късно, за да започнат да си играят на „Познай кой е пласьорът?“.
Райли въздъхна.
— Мисля, че търсеха Дориан.
— Дориан? — ахна тя и се огледа наоколо, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва в тъмното. Сниши гласа си до шепот: — Казваш, че е бил Дориан? — Не можеше да повярва. Беше като сюжет от филм на Картър Мансфийлд. Никога не би се случило във Фулхам. — Казваш ми, че е пласьор на дрога? — Изведнъж всичко си дойде на мястото. Постоянно звънящи мобилни телефони, непрекъснати срещи „на кафе“ с приятели, издут от пари портфейл, сребърното дипломатическо куфарче, което никога не се отделяше от китката му. Нищо чудно, че беше господин Популярен на купоните и винаги беше поканен на всички светски събития в града.
— Не е както звучи. Той не се занимава с твърда дрога, а основно с трева.
Франки гледаше невиждащо.
— Знаеш, марихуана.
— Знам какво е трева — сопна се тя. — Била съм студентка.
Райли погледна през прозореца, мускулите на челюстта му се стегнаха.
Съжалявайки за нервността си Франки опита да звучи небрежно:
— Откъде я взима?
— Отглежда я.
Мълчание.
— Не ми казвай! На балкона си. — Тя изведнъж си спомни. Видя се как през последната седмица любящо полива растенията му. Неговата марихуана. Господи, тя беше съучастник…
Райли въздъхна.
— Беше дълъг ден. По-добре да тръгвам, защото утре трябва да ставам рано. Летя за Мексико за две седмици. По работа, не на почивка. — Улови погледа й. — Бих те поканил да ми помагаш, но е голяма рекламна кампания и имам нужда от човек с опит.
— Не се безпокой за това. — Франки не успя да прикрие разочарованието си.
Като си играеше с оръфаните краища на плетената си гривна, Райли се чудеше дали да повтори предложението си за пренощуване. Ако го направеше, тя вероятно щеше да реши, че я сваля, и щеше да го прати по дяволите. Но ако не го направеше, това можеше да е последният път, в който я вижда. Какво толкова имаше за губене?
— Офертата е все още валидна. За свободната стая.
Франки се поколеба. Спомни си за старата популярна песен: „Да тръгна или да остана?“. Обикновено би отказала, но ситуацията не бе обикновена. Не и след вечерта, която преживя. Докато се двоумеше, полъх на вятъра донесе ехото на смях и ентусиазирани викове откъм апартамента. Франки погледна Райли и двамата се усмихнаха. Както винаги, Рита не си поплюваше.
Без да трябва да казва каквото и да било, тя скочи обратно в камионетката и хлопна вратата. Райли запали мотора. Облегнат на седалката, с ръка върху волана, той полека даде на заден. Франки го наблюдаваше, оставяйки очите си да проследят познатия контур на лицето му: тънките линии, които се пресичаха под очите му, острата бръчка в средата на челото му — резултат от твърде много мръщене, разпилените лунички по носа му, които бяха почти неразличими под силния му тен. Спомни си за първия път, в който изобщо го погледна, в самолета за Ел Ей. Тогава беше непознат, някой, който я изкарваше извън нерви, някой, когото се надяваше да не види никога повече. Беше невероятно, че след всичко, което се случи, тя седеше до него и отново разглеждаше лицето му. Но този път тя виждаше напълно различен човек.