— Радвам се да те видя отново, Райли. — Не можа да се сдържи. За момент си помисли, че не я е чул, защото не каза нищо. Защото не можеше.
Думите на Франки бяха произнесени тихо, но всяка от тях отекваше силно в ушите му. Всъщност не беше кой знае колко важно, все пак тя не беше му се врекла във вечна любов. Но той знаеше, че има много повече значение в тези думи, отколкото обикновеното „Радвам се да те видя“. Беше първият път, в който тя признаваше, че той означава нещо за нея. Първият път, в който той чувстваше, че й пука за него.
Като превключи на скорост, той се обърна към нея и я погледна в очите.
— Аз също се радвам да те видя отново, Франки.
Гледаха се, без да казват нищо. Никой не изпитваше нуждата да говори. Накрая Райли откъсна очи от нея, настъпи педала и се насочи към каньона Лаурел в тъмнината пред тях.
Глава 31
Къщата на Райли бе кацнала на върха на тясна криволичеща уличка и до нея можеше да се стигне само с катерене по стръмна пътека, посипана със зрели смокини от претрупаните дървета, и прескачане през обраслите дворове на белосани къщи с големи веранди. Съдейки по камионетката му, Франки очакваше разхвърляна ергенска бърлога — малко апартаментче, затрупано с мръсно пране, седмична порция от картонени кутии с остатъци и мивка, пълна със засъхнали чаши от кафе. Но жилището нямаше нищо общо с това. Като за начало бе чисто.
— Чистачката идва днес — призна той смутено, като светна лампата в сводестата всекидневна.
Франки се огледа. Имаше две стари копринени канапета, на места излинели почти до голо и доста избелели от слънцето, преливаща библиотека, натъпкана с книги и дискове, никой, от които нямаше собствена кутийка, и ниска дървена масичка, която носеше белезите от хиляди чаши с кафе, червено вино и зехтин. Мястото имаше хубава атмосфера. Истинска камина красеше далечната стена — с почернели тухли и лавица, затрупана от сувенири от далечни страни: парче дърво, огладено от вода, издялана африканска статуетка със счупено копие, макет на самолет от войната. Сребърна рамка за снимки от Мексико лежеше на една страна.
Франки я взе. Стъклото беше паднало или счупено, но вътре все още имаше снимка. Тя я вдигна към лампата, за да я разгледа по-добре. Беше снимка на Райли и жена, същата жена, която бе видяла на снимка в портфейла му. Те стояха прегърнати на плажа. Тя се усмихваше на фотографа и придържаше косата си, а той гледаше към нея и се усмихваше. Изглеждаше различен. Косата му беше по-къса и той беше много по-слаб, по-млад, по-щастлив.
— Това ли е бившата ти съпруга?
Той кимна, драсна клечка кибрит и се наведе да запали свещите в свещника до камината, покрит от години разтопен восък.
— Да, това сме Кели и аз. Преди да се оженим.
— Какво се е случило със стъклото?
— Счупено е. — Усмихна се засрамено. — Не мога да си спомня дали тя го хвърли, или аз. — Изчезна в кухнята и се върна с бутилка „Джак Даниълс“ и две чаши. — Искаш ли питие?
— Да, защо не.
Алкохолът може би щеше да укроти махмурлука й, а и всъщност тя доста харесваше идеята да пие уиски, облечена в кожен панталон в дома на мъж — дома на Райли — в три през нощта. Взе чашата и отпи от кафеникавата течност, наслаждавайки се на усещането, когато изгори езика й. Тя се усмихна на себе си. Ако Хю можеше да я види сега. Избърса праха с пръсти и отново погледна снимката.
— Колко дълго бяхте женени? — Разглеждайки лицето на Кели, тя се изненада от ревността, която я прободе.
— По-малко от две години. Разведен съм по-дълго, отколкото бях женен.
— Липсва си ти? — Още щом го каза, Франки знаеше, че не бе редно. — Съжалявам, не е моя работа. — Остави снимката обратно на полицата, после промени решението си и я захлупи както си беше.
Райли я погледна за момент, без да каже нищо, след това се наклони напред и отвори чекмедже в масичката. Търсейки из боклуците, той най-накрая намери необходимото — комплект листчета за свиване на цигари и прозрачна опаковка, пълна с трева.
— Липсва ли ти бившият ти? — Той близа единия край на хартийката и започна да свива цигара.
Франки се поколеба. Първосигналната й реакция бе да изкрещи: „Да!“, но нещо я спря.
— Мисля за него. — Прокара пръсти по грубите стени, приближи се до френските прозорци, които бяха оставени отворени, и с гръб към Райли се загледа в тъмнината на градината, заслушана в далечния вой на койоти. — Чудя се какво прави, с кого е. Дали му липсвам — каза тя тихо, почти на себе си.