Чувствайки се уморена, Франки се протегна на дивана.
— Защо се разделихте с Кели?
Той повдигна рамене.
— Просто не се получи. Тя искаше някого с голяма кариера, амбициозен. Побърквах я, ремонтирайки камионетката, мотаейки се, снимайки. Тогава още започвах кариерата си. — Млъкна, за да загаси фаса в пепелника. — Тя каза, че трябва да порасна, но идеята й за порастване означаваше да нося костюм и да работя в офис. — Усмихна се унило и погледна Франки. — Накрая ме остави заради някакъв богат адвокат, който караше мерцедес за сто хиляди долара и играеше голф всяка неделя.
— Хю играе голф. — Франки не устоя да не го прекъсне.
— Адвокат ли е?
— Не, брокер. — Мисълта неочаквано се оказа забавна и тя се усмихна. — Но носи костюм… и вратовръзка.
Настроението й прескочи от мъка към щастие и тя започна да се хили. Райли я наблюдаваше — лицето й, озарено от смеха, косата й, разпиляна по възглавницата. Като протегна ръка, той бутна тъмните къдрици от очите й, прокарвайки леко пръсти по челото й. Хихикането й утихна като на механична играчка и успокоила дишането си, тя застана неподвижно за момент. Гледаше го. Очакваше. Чудеше се какво ще стане след секунда.
— Искам вода. — Нещо я накара да наруши магията и да седне. Сякаш някаква част от нея все още беше вярна на Хю. Стана, залитайки, и внимателно закрачи към кухнята. Нещо привлече погледа й, забутано в далечния ъгъл до прозореца. Беше малко високо пиано.
— Свириш ли? — Тя се приближи до него и като вдигна капака, прокара пръсти по клавишите. Издадоха звънлив звук, напомняйки й за времето, когато беше малка и баща й свиреше за нея.
— Малко. Когато бях тийнейджър, се считах за нещо като текстописец.
— Ще изсвириш ли нещо?
— О, стига де, късно е! — Той се протегна и запали цигара.
— Моля те. — Тя издаде напред долната си устна и го погледна умолително.
Как би могъл да откаже? Надигайки се от канапето, Райли отиде при нея и се настани удобно на малката пейка. Като прекара пръсти през косата си, той ги постави на клавишите и започна да импровизира — откъси от стари песни на Бийтълс, няколко тона от Боб Дилън, малко Кат Стивънс. Тя се облегна на пианото, наблюдавайки ръцете му. Слушаше.
— Не, стига, сериозно. — Наведе се към него и дръпна цигарата, която висеше от ъгълчето на устата му. — Изсвири някоя от своите песни.
Той се усмихна и поклати глава.
— За мен.
Той се поколеба.
— Сигурна ли си?
Въпреки че беше напушен, се чувстваше нервен. Не беше свирил своите неща от години. Не и от както се разведе. Франки кимна усмихната.
— Сигурна съм.
За момент той остави пръстите си да танцуват над белите и черните клавиши. За един кратък момент Франки си помисли, че той ще припадне, но Райли се наведе напред и удари клавишите. Отне му секунда да намери следващия тон. И следващия. Началната мелодия на песента бавно изпълни стаята и тя чу гласа му, плътен и нежен, почти мълвящ думите:
„Някъде дълбоко в мен има място,
което само ти откриваш,
чувства някъде дълбоко в мен,
които ти остави след себе си.“
С всяка следваща нота смущението и неудобството изчезваха. Тя го наблюдаваше в сиянието на светлината — широките му рамене, наведени над пианото, косата над лицето му, и знаеше, че не може повече да се бори с чувствата си към него. Отричането им нямаше да ги накара да изчезнат. И като го гледаше в този момент, тя не искаше те да изчезват. Остави празната си чаша на пианото и седна до него.
„Затварям очи и ти ме отвеждаш,
затварям очи и ти ме отвеждаш там.“
Последната нота отзвуча. Той вдигна очи към нея. Тя към него. Всяко мигване, всеки дъх бе наситен с въпроса: „Какво се случва сега?“. Франки чакаше. Тя знаеше, че балансира внимателно на ръба на огромна бездна, чувстваше как се отпуска и се изплъзва. Искаше да падне.