— Но няма да се разстройвам заради това. Честно казано, от самото начало си знаех, че не сме подходящи един за друг — допълни Рита, като игнорира Дориан и продължи да лъже, без да й трепне окото с уста, пълна с плънка. — Не е като да бях влюбена в него, както ти беше влюбена в Хю.
Франки потрепна при споменаването на името на Хю. През последните две седмици не беше мислила за него, но по някаква причина днес непрекъснато й се напомняше за съществуването му. Дори и родителите й, които прекарваха празниците на круизен кораб в танцуване на бални танци край Канарските острови, я попитаха дали е говорила с Хю, когато се обадиха да честитят Коледа. Майка й винаги бе имала особена слабост към него и перфектно изгладените му ризи и не можа да скрие разочарованието си, когато Франки отговори отрицателно.
— Някой да иска шампанско? — Прекъсна мислите й Дориан, като се появи от кухнята с нова бутилка и торба курабийки с късметчета.
Рита въодушевено размаха чашата си.
— Знаеш ли какво. Обзалагам се, че прекарва скапана Коледа без теб.
Франки не каза нищо. Вместо това прогледна часовника си — в Лондон беше вечер.
— Сигурна съм, че Хю е добре — промърмори, изчаквайки Дориан да приключи със сипването, преди да отпие голяма глътка шампанско. — Вероятно в момента гледа „Звукът на музиката“.
Тя погледна Рита за секунда, преди и двете да избухнат в неистов смях. Дориан ги наблюдаваше изумен и не можеше да проумее какво може да е толкова забавно във филм с Джули Андрюс.
Приклещен между баба си и пралеля си Прудънс на кожения диван, Хю пееше раздразнено. Не мислеше, че може да издържи повече. Току-що беше преживял двучасово коледно шоу по телевизията, а сега и това. Размърда се неудобно. Телевизорът гърмеше, парното беше включено на максимална степен и той се чувстваше прегрял и преситен. Огледа стаята с начумерен поглед. Баща му беше задрямал във фотьойла, а празничната му шапка беше паднала пред лицето му и сега се полюшваше като пурпурно знаме при всяко похъркване. Въпреки допълнителната порция сладкиш неговата много бременна сестра Белинда методично опустошаваше голям блок шоколад с портокал, докато зет му Джери, който беше либерал и носеше рипсени сака с кръпки на ръкавите, беше на колене на пода и играеше на влакче с адските близнаци.
— Някой да иска още чай? — провикна се майка му, подала глава през кухненската врата.
— Какво? — прогърмя гласът на пралеля Прудънс, която беше глуха като пън, но отказваше да го признае. Като се изпъчи на дивана, тя постави ръка на ухото си. — Какво каза?
— Чай — измуча майка му и размаха чаена чаша за повече яснота.
— Е, защо не каза така? — цъкна лелята нетърпеливо. — Но го искам запарен в чайник.
— Имаме ли още от превъзходния коледен кекс, който бабинка направи? — изгука Белинда, като омете последното парченце шоколад. Тя не ядеше за двама, ядеше за целия Трети свят. Запитването й за кекс остана без отговор, когато от Криспин се изтръгна пронизителен писък. Сестра му Джемима току-що беше натъпкала в носа му парче от пластмасовите релси на влака.
— Има ли шанс да пуснем видеото с „Влакчето Томас“? — ведро попита Джери. Беше реторичен въпрос. — Криспин обожава влакчето Томас, нали миличко?
Миличкият Криспин внезапно спря да плаче и като притисна кървящия си нос, закима енергично.
Хю се навъси. Не можеше да понесе повече. И сякаш това не беше достатъчно лошо, ами и следваща седмица трябваше да преживее семейното събиране за Милениума. Потънаха му гемиите. Беше нетърпимо дори да се помисли.
— Какво се случи с твоята хубавка млада дама? — попита неочаквано баба му, когато Джули Андрюс изчезна зад хълмовете и влакчето Томас запуфтя по екрана. — Купи ми чудесен чифт чехли от овча кожа миналата година.
Хю въздъхна. Умишлено не бе казал на по-възрастните си роднини за раздялата с Франки, защото те постоянно му натякваха да се ожени и да ги „обзаведе с още внучета“.
— Тя е в Америка.
— Америка? — излая Прудънс, проявявайки неподозирани слухови заложби. — Какво, за бога, прави там?
— Прекарва си добре, предполагам — въздъхна Хю завистливо.
— Но пътят до Америка е ужасно дълъг — продължи баба му, взирайки се в него през дебелите си няколко сантиметра стъкла на очилата си за четене. — Просто не мога да разбера младите днес. През войната бяхме принудително разделени от любимите си… Не виждах дядо ти в продължение на почти осемнайсет месеца. — При споменаването на отдавна починалия й съпруг гласът й потрепери и тя нежно докосна венчалната си халка, златна лента потънала в тънката й прозрачна кожа, преди да продължи: — Но днес просто няма нужда от такова нещо. И то особено по това време на годината. Не я ли обичаш?