Въпросът накара Хю да замълчи. В последно време Франки често се въртеше в ума му, но той предполагаше, че е просто заради времето. Време, в което да погледнеш назад към случилото се през изминалите дванадесет месеца и да си дадеш обещания за следващите. Но сега, изправен пред въпроса на баба си, осъзна, че се е залъгвал. Нямаше нищо общо с времето. Мислеше си за Франки, защото тя му липсваше. Животът му не беше по-хубав като необвързан. Беше като пустиня. Самотни, нещастни няколко месеца в безсмислени еднократни свалки, готова храна и самотни неделни сутрини. Нямаше с кого да се сгуши на дивана и да гледа видео, никого, за когото да приготви вечеря — добре де, беше сготвил вечеря веднъж за двете им години заедно, но все пак — нямаше с кого да похапва кроасани и да пие кафе в малкото френско кафене зад ъгъла, където заедно прочитаха всички вестници, той — спортните и бизнес страниците, а тя — страниците за култура и мода. Най-накрая трябваше да признае пред себе си, че е сбъркал. Не искаше всичкото това пространство. Искаше Франки да го запълни. Искаше си я обратно.
Като погледна воднистосините очи на баба си, той кимна.
— Предполагам, че май я обичам.
— Ами отиди при нея. Иначе ще я загубиш. — Тя го мушна с кокалест пръст.
— Мисля, че вече съм — промърмори той, чувствайки неочакван удар по увереността си.
— Какво? Какво каза той? — прогърмя Прудънс и се наклони напред. — Говори по-високо.
— Казах, че я загубих… Загубих Франки. — Свикнал да има всичко, той се почувства некомфортно от признанието.
— Пълни глупости — сопна се тя, като поклати глава. — И се наричаш мъж? Ако я обичаш, отиди там и си я върни. Защото ако не ти, някой друг ще го направи.
Беше около десет и половина и лампичките проблясваха в хладната тъмнина. Рита, Франки и Дориан бяха успели да се справят с четири големи пици и по-голямата част от мокрия бар и се излежаваха на терасата — три крайбрежни кита, омотани в мексикански одеяла, пушеха цигари, ядяха шоколад и играеха гол покер, а от огромните колони долиташе ненатрапчива музика.
— Отегчен съм — простена Дориан, който предложи играта само за да види Рита гола. За негово нещастие, той не знаеше, че шестимата й по-големи братя бяха хазартни типове и Рита беше прекарала детството си в игри с карти вместо с кукли. В резултат на това тя запази всичките си дрехи, а той беше напълно гол под тъничкото мексиканско одеяло. — Защо не отворим курабийките с късметчета вместо това?
— Добре — подсмихна се Рита и събра картите. — Аз съм първа.
Взе пакета и зарови ръката си, сякаш търсеше единствената печеливша курабийка, извади една, отхапа я наполовина и разгъна малък бял хартиен свитък.
— Вслушай се и обърни внимание на знаците и ще постигнеш успех. — Тя се усмихна тържествуващо, като прочете късметчето си на глас. — Да, това съм аз. Успешна актриса! — Подаде плика на Дориан. — Какво е твоето?
— Амии… — Излегнат на хамака, той се опита да развие хартийката, докато придържаше одеялото върху голите си гърди. В моменти като този му се искаше наистина да беше тренирал във фитнеса, вместо да виси край басейна и да сваля хубавици.
— Очаква ви секс с презокеанска червенокоска.
Рита го наплю с ягодова сметана, когато всички избухнаха в задружен смях.
— Ами твоето, Франки?
Като взе плика от Дориан, Франки зарови в него.
— Ето, започвам. — Усмихна се и разчупи курабийката. — Пише: „Изненадата е точно зад ъгъла.“ — Направи гримаса. — Да бе! Каква изненада?
— Ако знаеше, нямаше да се изненадаш.
Франки подскочи. Беше глас. Мъжки глас. Познат глас. Обърна се да види откъде идва гласът. И там, в сенките на вратата на терасата, стоеше Райли.
— Не ме чухте, че чукам, музиката беше толкова силна, че просто влязох. — Прекара ръка през косата си и се усмихна притеснено. — Успях да хвана обратен полет от Веракруз. По-добре късно, отколкото никога, нали? — Звучеше извинително и поглеждаше напрегнато към Франки, която беше станала и го зяпаше невярващо. Петна мръсотия и кал покриваха дънките и тениската му, а кожата му беше силно почерняла. Кичури избеляла от слънцето коса падаха върху лицето му, наболата му брада беше пораснала плътна и тъмна и покриваше брадичката и шията му. Изглеждаше по-раздърпан и мърляв откогато и да било, но това не спря стомахът й да направи салто като олимпийски гимнастик.