Тя се поколеба, без да знае какво да каже или направи. Сърцето й нашепваше едно, но разумът казваше съвсем друго. Райли направи първата крачка. Като се приведе напред, той я грабна в мечешка прегръдка, притисна я до себе си и зарови глава в косата й.
— Господи, как ми липсваше!
Това беше коледният подарък, който Франки искаше.
Хю знаеше, че не може да чака повече. Баба му и пралеля му Прудънс бяха абсолютно прави. Защо не го беше осъзнал досега? Сякаш беше прекарал последните няколко месеца в борба с много труден изпит, а сега две възрастни пенсионерки му бяха казали всички отговори. Бяха му показали какво да направи.
— Благодаря — прошепна, като целуваше напудрените и с аромат на лавандула страни на баба си и пралеля Пру, преди да скочи от дивана и да се сблъска с Белинда и Джери, които пееха заедно с Томас с по един близнак в ръце.
— Майко, тръгвам.
Майка му току-що се бе появила от кухнята с коледен кекс и почти антични чаени чаши, имитация на китайски порцелан. Прегърна я набързо.
— Какво? — Перлите още трептяха на шията й, когато той вече изчезваше през коридора. — Но аз направих още чай, а татко искаше да играем „Кой иска да стане богат“ по-късно. Защо трябва да тръгваш толкова рано? Къде отиваш?
Без да се забави дори за миг, Хю отвори външната врата, пускайки вътре струя леденостуден вятър.
— В Лос Анджелис.
Глава 35
Франки не можеше да си спомни чия идея бе да отидат до Лас Вегас за Милениума. Вероятно на Дориан, но можеше да бъде и на Рита. Честно казано, след появата на Райли остатъкът от коледния ден се превърна в смътен спомен.
Въпреки това в три часа на обяд в новогодишния ден тя бе сгушена до Райли на задната седалка на чисто новия форд Експедишън на Дориан — личният му коледен подарък — и зяпаше през затъмнените стъкла към пътя. От прашната пустиня пред нея изгря неонова лента блестящи хотели и огромни като храмове казина. Внушителни измислени светове, където залагането беше религия, парите — официален език, а времето се измерваше с оборотите на рулетката. Франки почувства прилив на въодушевление. Ето това беше Лас Вегас.
— Дявол да го вземе, по-добро е от светлинното шоу в Блекпул! — ахна Рита, когато Дориан спря пред „Двореца на Цезар“ и те замениха прохладата на климатика с убийствената горещина на невадската пустиня.
— Тук ли ще отседнем? — прошепна Франки, стъписана от спретнатите униформени портиери, които се спуснаха да разтоварват багажа им. Тя очакваше да изберат някой евтин мотел за двадесет долара на вечер с петна от цигари по килима, хлопащи табли на леглата и подчертаващо целулита осветление в банята. С целия си неонов блясък мястото никак не изглеждаше евтино.
— Абсолютно — изчурулика Дориан, разтягайки краката и ръцете си сякаш се готви за маратон. Забеляза обезпокоеното й изражение и се разсмя. — Не изглеждай така притеснена. За моя сметка е.
— Дориан е висока топка — прозя се Райли, който беше заспал някъде около Долината на смъртта. Като премигваше срещу яркото слънце, той се опита да прогони съня от очите си. — Във Вегас така наричат големите играчи. — Взе прашната си шапка, прегърна Франки през рамото и я придърпа към себе си, докато следваха портиерите през вътрешния двор. — Казината го обичат — прошепна, сънено целуващ шията й.
Дориан ги чу, докато вървеше към входа.
— Няма да плащате за нищо. Хотел, рум сървис, храна, напитки… всичко е безплатно — заяви той, размахвайки ръце ентусиазирано, сякаш дирижира своя собствена симфония.
— Безплатно? — повтори Рита, като се опитваше да не изостане на нечовешки високите си токчета, докато бързаха към движещата се пътека, която ги понесе покрай копие на Давид на Микеланджело в естествени размери. Отбеляза си наум да си купи чифт обувки, с които всъщност да може да ходи — след шест месеца в Ел Ей беше изгубила този навик. — Всичко?
— Само ако си изиграеш картите правилно — ухили се Дориан и многозначително плъзна ръка около кръста й, когато попаднаха в лабиринт от ротативки, огледала, многоцветни светлини и зелено сукно.