Рита направи гримаса. Нещо й подсказваше, че той няма предвид покер.
Докато Дориан ловко водеше Рита през плъзгащите се врати към ВИП рецепцията, Франки изостана, загледана в редиците от туристи по шорти и жакети с кофи с монети в ръце, които хранеха ротативките като животни в зоопарка.
— Играеш ли? — попита тя и погледна към Райли.
— Понякога. Зависи дали се чувствам късметлия.
— А така ли се чувстваш? — Гласът й беше тих на фона на дрънчащия звук от цялата галерия увеселителни съоръжения, които се простираха във всички посоки, докъдето ти стигат очите.
Райли не можа да не се усмихне. Още от онази вечер в дома му той не можеше да повярва какъв късметлия е, че някой като Франки ще се интересува от някой като него. Като я прегърна с две ръце, той я придърпа към себе си.
— Ти как мислиш?
През изминалата седмица Франки бе нарушила всички правила на срещите: 1) остави седемдесет и два часа между телефонните обаждания; 2) създай си натоварен социален живот, когато уговаряте среща; 3) бъди хладнокръвна и не го кани на кафе у вас, дори да умираш за това. И вместо това бе прекарала всеки момент, будна и спяща, с Райли. За първи път в съзнателния си живот тя игнорира всичко, което женските списания, най-добрата й приятелка Рита и годините опит я бяха научили за това как да държи мъжа в напрежение за следващия си ход. Не искаше да играе игри. Искаше да е с Райли. Беше наистина толкова просто.
И така, като изхвърлиха книгата с правилата през прозореца, те прекарваха всеки ден заедно. През деня се разхождаха по плажа Малибу и наблюдаваха играта на делфините със сърфистите, отиваха до Санта Барбара с очуканото му бронко и пиеха бира, докато слънцето обагряше в оранжеви и розови линии хоризонта над хълмовете. Вечерите прекарваха на барбекю в градината му — нейното с вегетариански бургери и шардоне, неговото с половинкилограмови пържоли и „Джак Даниелс“ — след това се сгушваха на хамака като котки, разказваха си истории от детството, разглеждаха стари снимки и говореха за живота си, докато думите им не се превръщаха в жадни целувки и те не можеха да устоят на желанието нито минута повече.
Франки беше напълно неподготвена за всичко това. След Хю никога не бе очаквала, че ще открие някого, който в един момент ще я разсмива, а в следващия ще я кара да се чувства дяволски похотлива. Всичко беше прекалено хубаво, за да е истинско, дори сексът беше удивителен. Не като хореография в стил „Първичен инстинкт“ с отмятане на главата и вой към луната, а по-скоро невероятно интимно, забавено правене на любов в стил Бари Уайт.
Но нали винаги началото е страхотно? Един следобед, лежаща гола до Райли все още под въздействието на насладата от върховното удоволствие, Франки се зачуди над това. Началото на какво? Спря се, преди да се отнесе по вълните на желанието и потока от събития. Ако раздялата с Хю я беше научила на нещо, това беше, че връзките са непредсказуеми. Нямаше гаранции. Кой знае какво щеше да се случи в бъдеще?
Все пак двамата с Райли не бяха говорили за чувствата си един към друг. Не бяха провели нито един от тези неловки и-какво-правим-сега диалози, в които всеки от двамата се страхува да сподели как се чувства, в случай че е преценил ситуацията неправилно и другият изпитва нещо съвсем различно. Може би Рита беше права, може би беше просто забежка, а тя влагаше твърде много в нея. Може би Райли търсеше единствено забежка. Няколко седмици необуздан секс без никакво обвързване. Така погледнато, той вероятно предполагаше, че това е просто ваканционна свалка, нещо краткотрайно и бурно, което ще приключи веднага щом тя напусне Ел Ей.
Мисълта я натъжи. Толкова много неща се бяха случили в изминалите няколко седмици, че направо не знаеше какво да мисли. Но едно нещо беше сигурно — не можеше да остане в Ел Ей завинаги. Много скоро щеше да й се наложи да се сблъска с горчивата действителност на завръщането в Лондон и да се опита да събере парченцата от живота си. Да си намери стая под наем, да плати дълговете си, вероятно да се регистрира в бюро за безработни, докато реши какво да прави с кариерата си. Въздъхна. Само мисълта за това я депресираше. Като обърна глава на възглавницата, тя погледна към Райли голите му гърди бяха наполовина покрити с чаршаф, и не можа да не се усмихне. За момента реалността можеше да почака.
— Мисля, че ще се пръсна — смънка Дориан, като остави една кралска скарида и бутна настрани чиния, пълна с оглозгани кокали от прясно изпечено месо. — Не мога да хапна и хапка повече.