Доктор Питърсън вдигна поглед от записките, които си водеше, и ме изгледа внимателно.
— Спомена ли ти, че няма да може да дойде на сеанса във вторник?
— Не — отвърнах аз, новината ме шокира. — Нищо не е казвал.
— И мен не ме предупреди. Не бих казал, че това е типично поведение за него. Какво мислиш? — Поклатих глава. Доктор Питърсън скръсти ръце в скута си: — Ще има моменти, в които някой от вас, а може би и двамата, ще прави крачка назад. Това може да се очаква, като се има предвид естеството на връзката ви, вие се опитвате не само да се изградите като двойка, но и като индивиди, които да оформят тази двойка.
— Въпреки всичко не мога да се справя с това. — Поех дълбоко въздух. — Не мога повече да понасям това лашкане напред-назад. Направо ме побърква. Писмото, което му изпратих… беше ужасно. Съвсем искрено, но ужасно. Преживяхме някои наистина незабравими моменти заедно. Каза ми неща… — Трябваше да спра за минута, а когато продължих, гласът ми беше дрезгав: — Някои от нещата, които ми каза, бяха прекрасни. Не искам да загубя тези спомени, да ги оставя да изчезнат сред останалите отвратителни неща. Непрекъснато се питам дали не трябва да прекратя връзката ни, докато още не съм затънала окончателно, но продължавам напред, защото му обещах, обещах и на себе си, че повече няма да бягам. Че ще се заинатя и ще се боря за нас двамата.
— Това ли се опитваш да постигнеш в момента?
— Да. Това е. И никак не е лесно. Защото някои от нещата, които прави… Реагирам по начин, който се бях научила да избягвам, за да запазя здравия си разум. В даден момент човек просто трябва да си каже, че е направил каквото е могъл, но просто не се е получило. Не е ли така?
Доктор Питърсън наклони глава на една страна.
— И какво ще стане, ако не се получи?
— Мен ли питате?
— Да. Какъв е най-лошият възможен сценарий?
— Ами… — Сложих длани на бедрата си и разтворих пръсти. — Той ще продължава да се отдалечава от мен, което ще ме накара да се вкопчвам още по-силно в него, докато загубя всякакво самоуважение. В крайна сметка той ще се върне обратно към предишния си живот, а аз ще се върна пак към терапията и отново ще се опитвам да въвеждам някакъв ред в главата си.
Той продължаваше да ме гледа и нещо в търпеливото му внимание ме подтикваше да продължавам да говоря.
— Страхувам се, че няма да ме пусне да си отида навреме, а аз няма да съм в състояние да си тръгна сама. Страхувам се, че ще продължа да се държа за потъващия кораб и той ще ме повлече към дъното. Просто ми се иска да вярвам, че той ще сложи край на всичко, ако се стигне дотам.
— Смяташ ли, че това неизбежно ще се случи?
— Не знам. Може би. — Откъснах поглед от часовника на стената. — Като се има предвид, че е почти седем и той върза тенекия и на двама ни, възможността изглежда твърде вероятна.
Може би беше ненормално от моя страна, но не бях никак изненадана, когато в пет часа сутринта видях бентлито да ме чака пред входа на блока. Не познавах шофьора, който се появи от колата в момента, в който излязох от входа. Беше доста по-млад от Ангъс, по моя преценка някъде около тридесетгодишен. Приличаше на латиноамериканец — с черна коса, тъмни очи и кожа с цвят на карамел.
— Благодаря — казах аз, когато той заобиколи колата, за да ми отвори вратата, — но ще взема такси.
Като чу това, нощният портиер на сградата излезе на улицата, за да ми спре такси.
— Господин Крос ми каза, че трябва да ви закарам до Ла Гуардия — обясни шофьорът.
— Съобщете на господин Крос, че няма да се нуждая от транспортните му услуги нито сега, нито в бъдеще — заявих аз и тръгнах към таксито, което портиерът ми беше спрял. — В следващия момент спрях и се обърнах. — Освен това му кажете да върви на майната си.
Качих се в таксито и се отпуснах назад, когато то потегли.
Трябва да призная, че не съм безпристрастна, когато твърдя, че баща ми винаги се отличава от тълпата, но това си е живата истина.
В мига, в който излезе от зоната за пристигащи, Виктор Рейъс веднага привлече погледите на околните. Със своите над метър и осемдесет и чудесна физическа форма той леко се извисяваше над околните и излъчваше онзи невидим авторитет, така типичен за хората на реда. Погледът му внимателно обходи пространството наоколо, държеше се като истински полицай, макар в момента да не беше на служба. Беше облечен в дънки и черна риза, на рамото му бе преметнат спортен сак. Имаше тъмна чуплива коса, очите му бяха неспокойни и сиви, също като моите. Излъчваше онзи мрачен и опасен сексапил, типичен за „лошите момчета“, и аз неволно се опитах да си го представя до крехката и високомерна красота на майка ми. Никога не ги бях виждала заедно, дори на снимка, а много ми се искаше. Поне веднъж.