— Татко! — извиках аз и размахах ръка.
Лицето му светна, когато ме видя, по устните му се разля широка усмивка.
— Ето го моето момиче! — Обгърна ме в прегръдка, която буквално отлепи краката ми от пода. — Ужасно много ми липсваше.
Разплаках се. Не можах да се въздържа. Да го видя отново след толкова време беше последната капка в и без това препълнената чаша на емоциите ми.
— Хей! — възкликна той и ме залюля. — Какви са тези сълзи?
Обвих ръце по-плътно около врата му, бях толкова благодарна, че е до мен, знаех, че всички неприятности ще отстъпят на заден план, щом той е тук.
— И ти ми липсваше ужасно много — казах аз, подсмърчайки.
Взехме такси до апартамента. По време на пътуването баща ми зададе същите въпроси за нападението срещу Кари, които детективите бяха поставили на Кари в болницата. Когато спряхме пред сградата, се опитах да задържа вниманието му върху разговора, но не се получи.
Орловият поглед на баща ми веднага се насочи към модернистичния стъклен навес, прикрепен към тухлената фасада. Огледа изпитателно портиера Пол, който ни отвори вратата и докосна за поздрав ръба на фуражката си. След това внимателно прецени момичето на рецепцията и леко се заклати на пети, докато чакахме асансьора.
Не каза нищо, запазвайки лицето си безизразно през цялото време, но аз знаех, че преценява какъв е наемът на подобен апартамент в Ню Йорк. Когато влязохме вкъщи, набързо огледа просторното помещение. През огромните прозорци се разкриваше впечатляваща гледка към града, а плазмата на стената беше само един от многобройните ултрамодерни уреди в къщата.
Баща ми много добре знаеше, че не бих могла да издържам сама подобно жилище. Знаеше, че съпругът на майка ми осигурява средства, каквито той самият никога не би могъл да си позволи. Попитах се дали не си мисли и за майка ми, и за факта, че онова, от което тя се нуждаеше, също беше сред нещата, които той никога не би могъл да си позволи.
— Мерките за сигурност тук са наистина сериозни — казах аз, опитвайки се да му обясня. — Невъзможно е да минеш покрай рецепцията, ако името ти не е в специален списък или ако някой от живеещите тук не гарантира за теб.
Баща ми въздъхна дълбоко.
— Това е добре.
— Ами да. Не мисля, че иначе мама би могла да спи през нощта. — Тези думи като че ли го поуспокоиха. — Ела да ти покажа стаята ти.
Поведох го по коридора към стаята за гости. Тя имаше собствена баня и минибар с хладилник. Видях го, че мислено отбелязва всичко това, преди да хвърли сака си на двойното легло.
— Уморен ли си? — попитах.
Той ме погледна.
— Знам, че ти си уморена. А днес ще трябва да ходиш и на работа, нали така? Защо не дремнем малко, преди да тръгнеш?
Опитах се да потисна прозявката си и кимнах, знаех, че щеше да ми се отрази добре да поспя още малко.
— Звучи добре.
— Събуди ме, когато станеш — каза той и раздвижи рамене. — Ще направя кафе, докато ти се приготвяш.
— Чудесно. — Гласът ми беше дрезгав, защото се опитвах да заглуша сълзите си. Почти всяка сутрин, когато бяхме заедно, Гидиън ми приготвяше кафе, защото ставаше преди мен. Липсваше ми този малък ритуал, който споделяхме.
Трябваше някак да се науча да живея без него.
Повдигнах се на пръсти и целунах баща си по бузата.
— Толкова се радвам, че си тук, татко.
Той ме прегърна, а аз затворих очи и се притиснах до него.
Излязох от малкия магазин с продуктите за вечеря в ръце и се намръщих, когато видях Ангъс да се мотае на тротоара. Сутринта бях отказала да се кача в колата, а също и преди малко, когато си тръгвах от „Кросфайър“, но той продължаваше да ме следва навсякъде. Беше направо нелепо. Не можех да не се питам дали въпреки че очевидно Гидиън вече не ме искаше като гадже, невротичната му пристрастеност към тялото ми означава, че няма да позволи на никой друг да се възползва от него, и по-специално на Брет.