Поех дълбоко въздух и издишах шумно.
— Какво знае полицията?
— Всичко — отвърна майка ми. Погледът й стана тъжен и влажен от чувството на вина, което изпитваше. — Досието на Нейтън беше отворено след смъртта му.
— Как е умрял?
— Не казаха.
— Предполагам, това не е важно. Ние имаме мотив — казах аз и прокарах ръка през косата си. — Едва ли има значение, че не сме имали възможността да го извършим лично. Ти можеш да докажеш къде си била през това време, нали? Предполагам, че и Стантън може?
— Да. А ти?
— Да.
Но не знаех дали същото важи за Гидиън. Не че имаше някакво значение. Никой не би очаквал мъже като Стантън и Гидиън да си изцапат ръцете с отрепка като Нейтън.
Ние имахме повече от един мотив — изнудването и отмъщението за онова, което ми е причинил. Притежавахме и средства, а средствата ни осигуряваха възможности.
Сресах отново косата си и наплисках лицето си с вода, като през цялото време си мислех как да изведа майка ми от апартамента незабелязано. Когато я видях да се рови в дрешника в спалнята ми, както винаги разтревожена за стила и външния ми вид, вече знаех какво да направя.
— Помниш ли онази пола, която купих в „Мейсис“? — попитах. — Зелената.
— О, да, беше много хубава.
— Не съм я обличала досега, защото не мога да избера нещо подходящо, с което да я нося. Можеш ли да ми помогнеш да намеря нещо?
— Ева! — въздъхна майка ми отчаяно. — Вече трябваше да си си изградила собствен стил и той да не включва анцузи.
— Помогни ми, мамо! Ей сега се връщам. — Взех чашата с кафето си, за да имам причина да изляза от стаята. — Не мърдай оттук!
— Къде бих могла да отида? — отговори тя, гласът й беше приглушен, защото вече беше влязла в дрешника.
Надникнах бързо в хола и в кухнята. Баща ми го нямаше, вратата на стаята му, както и тази на Кари, все още беше затворена. Върнах се бързо в спалнята.
— Какво ще кажеш за това? — попита тя и ми показа една копринена блуза в цвят шампанско. Комбинацията беше великолепна и много изискана.
— Страхотно! Ти си върхът! Благодаря ти. Но сигурно вече трябва да си тръгваш. Не искам да те задържам.
Майка ми ме погледна и се намръщи.
— За никъде не бързам.
— А Стантън? Сигурно случилото се го тревожи. А освен това е събота, той винаги запазва уикендите само за теб. Обича да прекарвате свободното си време заедно.
Господи, чувствах се ужасно заради тревогите, които му причинявах. През четирите години, в които беше женен за майка ми, Стантън беше отделил голяма част от времето и парите си, за да оправя проблеми, свързани с мен и Нейтън. Не можехме да очакваме подобно нещо от никого, но той не се беше спрял пред нищо. През целия си живот щях да съм му задължена, че обича майка ми толкова много.
— Ти също се тревожиш — възрази тя. — Искам да съм до теб, Ева. Искам да те подкрепям.
Гърлото ми се стегна, разбирах, че се опитва да изкупи вината си за онова, което ми се беше случило, и че е неспособна да си прости.
— Всичко е наред — казах с дрезгав глас. — Добре съм. И честно казано, се чувствам ужасно, че те отнемам от Стантън след всичко, което е направил за нас. Ти си неговата награда, неговото малко късче от рая в края на безкрайната работна седмица.
Устните й се извиха в очарователна усмивка.
— Какви прекрасни думи само.
Да, и аз мислех така, когато Гидиън ми казваше подобни неща.
Струваше ми се невероятно, че само преди седмица двамата бяхме заедно в къщата на брега, безумно влюбени и готови за следващите сериозни крачки от развитието на нашата връзка.
Сега същата тази връзка вече бе разрушена и аз знаех причината. Бях ядосана и наранена от факта, че Гидиън е скрил от мен нещо толкова важно като това, че Нейтън е в Ню Йорк. Бях бясна, че не е споделил своите мисли и чувства. Но в същото време го разбирах. Години наред беше избягвал да споделя каквото и да е от личния си живот, а времето, в което бяхме заедно, не беше достатъчно, за да промени дълбоко вкоренения навик. Не можех да го обвинявам, че е това, което е, също както не можех да го обвинявам, че е решил, че не може да живее с това, което съм аз.
Въздъхнах, приближих до майка ми и я прегърнах.