— Ева. По дяволите!
— Но искам да знаеш, че въпреки че постъпи ужасно, въпреки че разби сърцето ми на хиляди парченца и ме накара да загубя всякакъв респект към теб, не те обвинявам за това, което чувстваш, след като си видял онези снимки. Напълно те разбирам.
— Спри — каза го шепнешком, което ме накара да се питам дали дори в този момент Корин не е наблизо.
— Не искам да се самообвиняваш, разбра ли? След всичко, което двамата сме преживели — не че знам какво точно си преживял, ти така и не ми каза — но, така или иначе… — Въздъхнах и се намръщих, думите ми звучаха толкова несигурно. И стана по-зле. Когато отново отворих уста, гласът ми беше пълен със сълзи. — Не се самообвинявай. Аз не те обвинявам. Искам да го знаеш.
— Господи! — прошепна той. — Ева, моля те, престани.
— Това е всичко. Надявам се да намериш… — Стиснах юмрук в скута си. — Няма значение. Довиждане.
Затворих телефона и го хвърлих на леглото си. Тръгнах към банята, като по пътя съблякох дрехите си и оставих на скрина пръстена, който Гидиън ми беше подарил. Пуснах водата, изчаках я да стане гореща и седнах под нея на пода.
Не ми беше останало нищо.
17
През останалата част от съботата и неделята двамата с баща ми се разхождахме из града. Погрижих се да направим задължителната кулинарна обиколка — хапнахме чийзкейк в „Джуниърс“, хотдог в „Грейс Папая“, а от „Джонс“ взехме пица, която изядохме вкъщи заедно с Кари. Качихме се на Емпайър стейт билдинг, с което отметнахме от списъка на забележителностите и Статуята на свободата, тъй като баща ми не държеше да ходим дотам. Изгледахме едно дневно представление на Бродуей. Отидохме пеша до Таймс скуеър, където беше горещо, пълно с хора и миришеше ужасно, но пък имаше доста интересни улични артисти, някои от които полуголи. Направих снимки с телефона си и ги изпратих на Кари да се посмее.
Баща ми беше много впечатлен от присъствието на представители на реда навсякъде и се радваше на конните полицаи почти толкова, колкото и аз. Разходихме се с файтон из Сентръл парк и дори се осмелихме да се качим в метрото. Заведох го до „Рокфелер“, „Мейсис“ и „Кросфайър“, която според него беше впечатляваща сграда, отличаваща се от всички останали впечатляващи сгради наоколо. През по-голямата част от времето обаче просто се мотаехме. Разхождахме се, говорехме и ни беше приятно да прекарваме времето си заедно.
Най-после разбрах как се е запознал с майка ми. Тя спукала гумата на елегантната си спортна кола и се озовала в сервиза, където по онова време работел той. Казах му, че тяхната история ми напомня за стария хит на Били Джоуел „Uptown Girl“. Баща ми се разсмя и отговори, че това е една от любимите му песни. Каза ми, че още може съвсем ясно да си представи как майка ми се измъква иззад волана на скъпата си кола и обръща света му с главата надолу. Била най-красивото нещо, което бил виждал до този момент, а и след него… докато не съм се появила аз.
— Обиден ли си й, татко?
— Навремето бях — отвърна той и ме прегърна през раменете. — Никога няма да й простя, че не ти даде моята фамилия, когато се роди. Но вече не й се сърдя заради парите. В крайна сметка никога нямаше да успея да я направя щастлива и тя се познаваше достатъчно добре, за да знае, че е така.
Кимнах, почувствах се нещастна заради всички нас.
— И наистина — въздъхна той, — колкото и да ми се иска аз да мога да ти дам всичко, което нейният съпруг ти дава, ми стига и това, че в крайна сметка го получаваш. Не съм толкова горделив, че да го отричам — животът ти е много по-добър благодарение на избора, който майка ти направи. А и аз не се оплаквам от своя. Имам хубав живот, който ме прави щастлив, и дъщеря, с която страшно много се гордея. Смятам се за богат човек, защото имам всичко, което съм искал.
Спрях и го прегърнах.
— Обичам те, татко. Толкова съм щастлива, че си тук.
Той ме прегърна и в този момент си помислих, че в крайна сметка може би всичко ще се нареди. И майка ми, и баща ми живееха пълноценно без човека, когото обичаха. Аз също можех да го постигна.
Изпаднах в депресия, след като баща ми си замина. Следващите няколко дни се изнизаха мъчително бавно. Всеки ден си казвах, че не чакам знак от Гидиън, но вечер, когато се вмъквах в леглото, плачех, докато заспя, защото беше изминал още един ден, без той да се обади.
Хората около мен се тревожеха. В сряда на обед Марк и Стивън бяха особено загрижени. Отидохме в мексиканския ресторант, в който работеше Шона, и тримата положиха огромни усилия, за да ме накарат да се разсмея и да се забавлявам. Наистина се забавлявах, защото бях с тях и защото не ми беше никак приятно да гледам загрижените им погледи; вътре в мен обаче зееше дупка, която нищо не можеше да запълни, и трептеше тревога за това как върви разследването на смъртта на Нейтън.