Майка ми се обаждаше всеки ден да ме пита дали от полицията са ме търсили — не бяха — и ми съобщаваше дали отново са разговаряли с нея и Стантън.
Тревожех се от това, че се навъртат около Стантън, но все си повтарях, че тъй като вторият ми баща е очевидно невинен, няма какво да открият за него. И въпреки това… Питах се дали в крайна сметка ще разкрият какво се е случило. Явно ставаше въпрос за убийство, иначе нямаше какво толкова да разследват. Нейтън беше пристигнал в града съвсем скоро, кой го е познавал, че да иска да го убие?
Дълбоко в съзнанието си не можех да се избавя от мисълта, че Гидиън е организирал всичко. Това правеше още по-трудни опитите ми да го забравя, защото една част от мен — малкото момиченце от едно време — отдавна искаше Нейтън да умре. Исках да страда така, както бях страдала аз в продължение на години. Заради него бях загубила невинността и девствеността си. Бях загубила самочувствието и себеуважението си. И накрая, с онзи ужасен аборт, бях загубила дете по време, когато самата аз все още бях дете.
Справях се с всеки ден минута по минута. Налагах си да ходя при Паркър за тренировките по крав мага, да гледам телевизия, да се усмихвам и да се смея в подходящите моменти, особено пред Кари, и да ставам всяка сутрин, за да посрещна новия ден. Опитвах се да не обръщам внимание на това колко мъртва се чувствам отвътре. В живота ми нямаше друго, освен болката, която не спираше да пулсира вътре в мен с постоянно тъпо парене. Отслабнах, спях много, но продължавах да се чувствам смъртно уморена.
В четвъртък, Ден Шести След Гидиън, Втори Рунд, оставих съобщение на секретарката на доктор Питърсън, че повече няма да го посещаваме. Същата вечер накарах Кланси да минем покрай сградата на Гидиън и дадох на рецепцията запечатан плик с пръстена, който ми беше дал, и ключа от апартамента му. Не оставих бележка, вече бях казала всичко, което имах да казвам.
В петък назначиха асистент на един от другите младши мениджъри в офиса и Марк ме попита дали ще помогна на новака да се запознае с работата. Казваше се Уил и ми допадна от пръв поглед. Имаше ниско подстригана, къдрава тъмна коса. Носеше дълги бакенбарди и очила с квадратни рамки, които много му подхождаха. Пиеше газирана вода вместо кафе и все още ходеше с гаджето си от училище.
През по-голямата част от сутринта го развеждах из кабинетите.
— Явно ти харесва работата тук — отбеляза той.
— Обожавам я — отвърнах с усмивка.
Уил също се усмихна.
— Радвам се. В първия момент не бях съвсем сигурен. Не изглеждаше особено ентусиазирана, дори когато говореше добри неща.
— Проблемът е изцяло в мен. В момента преживявам тежка раздяла — казах аз, като се опитах да омаловажа нещата. — Затова ми е трудно да се въодушевя от нещо, дори от нещата, които много обичам. А работата ми е едно от тях.
— Съжалявам за раздялата — каза той, тъмните му очи бяха изпълнени със съчувствие.
— Благодаря. И аз съжалявам.
До неделя Кари вече изглеждаше и се чувстваше много по-добре. Ребрата му все още бяха бинтовани, ръката му още дълго щеше да е в гипс, но се движеше сам из апартамента и вече не се нуждаеше от медицинската сестра.
Майка ми докара вкъщи цял салон за красота — шест жени в бели престилки, които превзеха хола ми. Кари беше на седмото небе и без никакви скрупули се отдаде на пълно глезене. Майка ми изглеждаше уморена, което не беше никак типично за нея. Знаех, че се тревожи за Стантън. А може би си мислеше и за баща ми. Според мен беше невъзможно да не мисли за него, след като го бе видяла за първи път от почти двайсет и шест години. Аз самата бях почувствала горещия му и силен копнеж, не можех да си представя колко силно е било усещането за нея.
Що се отнася до мен, беше страхотно да съм с двама души, които ме обичат и ме познават достатъчно, че да не споменават името на Гидиън и да не се дразнят, че в момента не съм особено добра компания. Майка ми беше донесла кутия от любимите ми шоколадови трюфели, на които бавно се наслаждавах. Те бяха една от малкото прищевки, за които никога не ми се караше. Дори тя приемаше, че всяка жена има право на шоколад.