Изпаднах в паника, не можех нито да се движа, нито да откъсна поглед от тях. Стоях на средата на многолюдния тротоар, стомахът ми се свиваше от мъка и гняв, както и от ужасно усещане за предателство.
Той се извърна към мен и ме видя, замръзна на място също като мен. Шофьорът, същият латиноамериканец, който беше дошъл да ме вземе в деня, когато баща ми пристигна, отвори задната врата и Корин потъна в колата. Гидиън остана неподвижен, вперил поглед в мен.
Няма начин да не е видял, когато вдигнах ръка и му показах среден пръст.
Изведнъж една мисъл мина през ума ми.
Обърнах гръб на Гидиън, отдръпнах се настрани и започнах да търся телефона си в чантата. Намерих го, набрах майка ми и когато тя отговори, попитах:
— Помниш ли деня, когато излязохме на обяд с Мегуми и нещо те изплаши на връщане към „Кросфайър“? Тогава го видя, нали? Нейтън. Видя Нейтън на входа на „Кросфайър“?
— Да — призна тя. — Затова Ричард реши, че е по-добре да му дадем парите, които иска. Нейтън обеща, че ще стои далече от теб, стига да има пари да напусне страната. Защо питаш?
— Досега не ми беше минавало през ума, че причината да реагираш така онзи ден е Нейтън. — Вперих поглед право пред себе си и закрачих бързо към къщи. Мерцедесът беше потеглил, но аз започнах да се ядосвам все повече. — Трябва да затварям, мамо. Ще ти се обадя по-късно.
— Всичко наред ли е? — попита тя разтревожено.
— Все още не, но ще се оправи.
— Ако имаш нужда от нещо, винаги можеш да разчиташ на мен.
— Знам — казах с въздишка. — Добре съм. Обичам те.
Когато се прибрах, заварих Кари на дивана с лаптоп в скута и боси крака, качени на холната масичка.
— Здрасти — поздрави той, без да откъсва поглед от екрана.
Оставих нещата си и си събух обувките.
— Знаеш ли какво?
Той ме погледна изпод кичура коса, който беше паднал над очите му.
— Какво?
— Мислех, че Гидиън ме заряза заради Нейтън. Всичко беше чудесно, после изведнъж нещата се промениха, а малко след това полицията дойде и ни съобщи за Нейтън. Предполагах, че двете неща са свързани.
— Има логика… — смръщи се той. — Предполагам.
— Но Нейтън е бил в „Кросфайър“ в понеделника, преди да те нападнат. Знам, че е бил там, за да се срещне с Гидиън. Знам го със сигурност. Нейтън не би отишъл там, за да се види с мен. Не би избрал място с толкова много охрана и хора, които ме познават.
Кари се облегна назад.
— Добре. И какво означава това?
— Означава, че Гидиън е бил добре след срещата с Нейтън — казах аз и вдигнах ръце. — Беше добре през цялата седмица. А през уикенда, който прекарахме заедно, беше повече от добре. Нямахме никакви проблеми и в понеделник сутринта, когато се прибрахме тук. И след това изведнъж — бам! — изгуби си ума и в понеделник вечерта направо беше превъртял.
— Дотук добре.
— Какво е станало в понеделник?
Кари учудено повдигна вежди.
— Мен ли питаш?
— Ооо! — изплаках аз и зарових ръце в косата си. — Питам шибаната Вселена. Господ! Който и да е. Какво, по дяволите, стана с гаджето ми?
— Мисля, че вече се разбрахме, че трябва да питаш него.
— От него получавам само два отговора — довери ми се и чакай. Днес ми върна пръстена — казах аз и му показах ръката си. — Освен това все още носи пръстена, който му дадох. Имаш ли представа колко объркана се чувствам? Това не са просто пръстени, това са обещания. Те са символи на притежание и обвързаност. Защо ще продължава да го носи? Защо му е толкова важно и аз да нося своя? Наистина ли очаква, че ще го чакам да чука Корин, докато му омръзне?
— Според теб това ли прави в момента? Наистина ли мислиш така?
Затворих очи и отпуснах глава назад.
— Не. И не знам дали причината да не мисля така е наивността ми, или се заблуждавам съвсем съзнателно.
— Този доктор Лукас има ли нещо общо с това?
— Не — изправих се и седнах до Кари на дивана. — Откри ли нещо?