Видях отговора, изписан по лицето й. Появи се и изчезна със скоростта на светкавица, но го видях.
— И двете ти предположения са абсурдни — отвърна тя.
Кимнах, наслаждавайки се на дълбокото облекчение и удовлетворение, което изпитвах в момента.
— Чуй ме! Той никога няма да е твой по начина, по който го искаш. Знам колко болезнена може да е тази мисъл. Живея с нея през последните две седмици. Съжалявам за теб, наистина.
— Майната ти и на теб, и на съжалението ти — сряза ме тя. — Запази го за себе си. Аз съм тази, с която той прекарва времето си.
— И това е единственото ти ценно качество, Корин. Ако си достатъчно наблюдателна, вече си забелязала, че в момента той страда. Бъди му приятелка. — Тръгнах към асансьора и подвикнах през рамо: — Приятен ден!
Тя затръшна вратата зад гърба ми.
Върнах се в бентлито и казах на Ангъс да ме закара до кабинета на доктор Теранс Лукас. Той спря, преди да затвори вратата, и ме погледна:
— Гидиън много ще се ядоса, Ева.
Кимнах, разбрах предупреждението му.
— Ще се справя с това, когато му дойде времето.
Сградата, в която се намираше кабинетът на доктор Лукас, не беше нищо особено, но помещенията имаха топъл и уютен вид. Стените на чакалнята бяха облицовани с тъмна ламперия, върху която бяха закачени снимки на деца и бебета. По масите бяха подредени списания за родители, детският кът беше чист и уютен.
Съобщих името си и седнах, но едва се бях настанила на стола, когато сестрата ме извика. Заведоха ме в кабинета на доктор Лукас, а не в стаята за прегледи. Той стана от стола и бързо заобиколи бюрото си, за да ме посрещне.
— Ева! — Той протегна ръка и аз я поех. — Не беше необходимо да си записваш час.
— Не знаех как иначе да стигна до теб — някак успях да се усмихна аз.
— Заповядай, седни.
Седнах, но той остана прав, облегна се на бюрото и се хвана с две ръце за ръба му. Позата беше властна и аз се почудих защо избра да я използва точно пред мен.
— С какво мога да ти помогна? — попита той.
Беше спокоен и самоуверен, усмихваше се широко и ведро. Приятният му външен вид и любезните маниери със сигурност караха всяка майка да се довери на професионалните му умения и почтеността му.
— Гидиън Крос е бил твой пациент, нали?
Усмивката веднага изчезна от лицето му и той се изправи.
— Нямам право да обсъждам пациентите си.
— Когато в болницата ми каза „нямам право да обсъждам“, не разбрах какво имаш предвид, а трябваше да се сетя — започнах аз, потропвайки нервно с пръсти по страничната облегалка на креслото. — Излъгал си майка му. Защо?
Той се върна от другата страна на бюрото, така че в момента то стоеше между нас.
— Той ли ти каза това?
— Не. Стигнах до този извод в движение. Хипотетично погледнало, какво би те накарало да излъжеш за резултатите от някой преглед?
— Не бих излъгал. А сега е време да си вървиш.
— О, я стига — отвърнах аз, облегнах се назад и кръстосах крака. — Очаквах много повече от теб. Къде остана твърдението, че Гидиън е бездушно чудовище, чиято единствена цел е да прелъсти всички жени на света?
— Направих онова, което счетох за правилно, и те предупредих. — Гледаше ме нахално, по устните му играеше подигравателна усмивка. Вече не изглеждаше толкова привлекателен. — Ако си твърдо решена да си съсипваш живота, не мога да направя нищо.
— Сама ще реша какво да правя. Просто имах нужда да те погледна в лицето. Исках да знам дали съм била права.
— Не, не си. Крос никога не ми е бил пациент.
— Въпрос на формулировка — майка му се е обърнала към теб. И докато продължаваш всеки ден да изгаряш от яд, че жена ти се е влюбила в него, помисли си какво си причинил на едно малко дете, което се е нуждаело от помощ. — Гласът ми ставаше все по-остър с увеличаването на гнева ми. Не можех да мисля за онова, което се е случило на Гидиън, без в мен да се надигне желание за физическо насилие към всеки, допринесъл за болката. Станах от креслото. — Онова, което се е случило между него и жена ти, е било по взаимното съгласие на двама възрастни. Това, което той е преживял като дете, е престъпление и ти си допринесъл то да остане неразкрито.
— Махай се оттук.
— С удоволствие.
Отворих вратата със замах и почти се сблъсках с Гидиън, който се бе облегнал на стената точно пред кабинета. Стисна ме силно за горната част на ръката, но леденият му поглед, изпълнен с гняв и омраза, беше вперен в доктор Лукас.