— Благодаря.
Никога преди не съм влагала толкова много чувства в една-единствена дума. Тя поклати глава и понечи да тръгне надолу по стълбите, след това се спря, обърна се и ме изгледа.
— Не съм аз човекът, на когото трябва да благодарите.
Някак се озовах в апартамента на Гидиън.
Не си спомням как съм си тръгнала от залата на Паркър и как съм казала на Кланси къде да ме закара. Не си спомням как съм се отбила до рецепцията и как съм се качила в асансьора. Когато осъзнах, че съм пред входната врата на Гидиън, трябваше да спра за момент, защото не бях сигурна как съм стигнала от скамейката в залата дотук.
Натиснах звънеца и зачаках. След като никой не ми отвори, седнах на пода и облегнах гръб на вратата.
Гидиън ме завари така. Вратите на асансьора се отвориха, той излезе от него и се закова на място, когато ме видя. Беше облечен за тренировка, косата му все още беше влажна от пот.
Никога не бе изглеждал толкова прекрасно. Стоеше неподвижно, вперил поглед в мен, така че се наложи да му обясня:
— Вече нямам ключ. — Не се опитах да стана, защото не бях сигурна дали краката ми ще издържат.
Той клекна пред мен.
— Ева, какво има?
— Срещнах детектив Грейвс тази вечер — казах и се опитах да преглътна, въпреки бучката в гърлото ми. — Ще приключат случая.
Пое си дълбоко въздух и гръдният му кош се разшири. С този жест вече знаех.
Тъмна сянка помрачи красивите очи на Гидиън. Разбра, че знам всичко. Истината висеше във въздуха между нас, почти осезаема.
„Готов съм да убия заради теб, да се откажа от всичко, което притежавам, заради теб… но никога не бих се отказал от теб.“
Гидиън падна на колене на студения твърд мрамор. Наведе глава. Чакаше.
Размърдах се и застанах в същата поза пред него. Повдигнах брадичката му. Докоснах лицето му с пръсти и устни. Благодарих му шепнешком, допряла устни до кожата му.
„Благодаря… благодаря… благодаря.“
Той обви ръце около мен и ме притисна плътно до себе си. Допря лице до врата ми.
— А от тук нататък накъде?
Прегърнах го.
— Накъдето ни заведе животът. Заедно.