— Мисля, че ще повървя — заявих аз. — Ядох прекалено много. Вие двете тръгвайте без мен.
— И аз ще дойда с теб — каза Мегуми. — Имам нужда от малко въздух, въпреки че е доста горещо. Кожата ми става ужасно суха от климатика в офиса.
— И аз ще дойда — присъедини се майка ми към нас.
Погледнах скептично високите й тънки токчета, но от друга страна, майка ми винаги носеше такива обувки. За нея ходенето с високи токчета вероятно бе точно толкова лесно, колкото ходенето с маратонки за мен.
Тръгнахме обратно към „Кросфайър“ в обичайното за Манхатън темпо, което означаваше, че се движехме с доста бърза крачка. Разминаването с другите пешеходци обикновено представляваше известен проблем, но не и когато майка ми водеше колоната. Мъжете се отдръпваха почтително встрани и след това я съпровождаха с поглед. Облечена в семпла светлосиня рокля със сексапилна цепка, тя изглеждаше хладна и свежа насред влажната горещина.
Точно бяхме завили край ъгъла и ни оставаше съвсем малко, за да стигнем до „Кросфайър“, когато майка ми спря така внезапно, че двете с Мегуми буквално се блъснахме в нея. Политна напред, олюлявайки се, и едва успях да я хвана за лакътя.
Огледах тротоара, за да видя какво я беше спряло, но след като не открих нищо, вдигнах поглед към нея. Стоеше като замаяна и гледаше към „Кросфайър“.
— Господи, мамо! — възкликнах аз и я дръпнах встрани от потока пешеходци. — Бяла си като платно. От горещината ли ти прилоша? Вие ли ти се свят?
— Какво? — попита тя и докосна врата си. Продължаваше да гледа вторачено към сградата.
Обърнах глава, проследих погледа й и се опитах да видя какво е привлякло вниманието й.
— Какво гледате? — попита Мегуми и намръщено се взря надолу по улицата.
— Госпожо Стантън? — Кланси се приближи до нас, беше слязъл от колата, с която дискретно ни следваше. — Всичко наред ли е?
— Видя ли… — започна тя и се обърна въпросително към него.
— Какво да види? — настоях аз, когато той вдигна глава и с обигран поглед огледа улицата. Начинът, по който се бе съсредоточил, ме накара да потръпна.
— Нека ви откарам с колата — предложи той тихо.
Входът на „Кросфайър“ беше буквално от другата страна на улицата, но тонът на Кланси не търпеше възражения. Трите се качихме в колата, майка ми седна на предната седалка.
— Какво стана? — попита Мегуми, след като слязохме от колата и влязохме в прохладната сграда. — Майка ти изглеждаше така, сякаш е видяла призрак.
— Нямам представа — отвърнах аз, но се почувствах зле.
Нещо беше изплашило майка ми. И щях да полудея, докато не разбера какво.
7
Гърбът ми тупна на постелката толкова силно, че останах без въздух. Лежах зашеметена, мигах срещу тавана и се опитвах да си поема дъх. Пред очите ми се появи физиономията на Паркър Смит.
— Губиш ми времето. Когато си тук, трябва наистина да си тук. На сто процента. А не умът ти да е някъде на хиляди мили.
Поех ръката, която ми подаде, и се изправих. Около нас още десетина ученици на Паркър тренираха здраво крав мага. Салонът в Бруклин беше шумен и кипеше от живот.
Беше прав. Мисълта ми все още не можеше да се откъсне от странната реакция на майка ми, когато се връщахме към „Кросфайър“ след обяда.
— Съжалявам — измърморих. — Имам разни неща на главата си.
Той се спусна със скоростта на светкавица, първо удари едното ми коляно, а после и рамото с мълниеносни резки движения.
— Да не мислиш, че ако някой е решил да те нападне, първо ще чака да се подготвиш и тогава ще скочи?
Наведох се и положих всички усилия да се съсредоточа. Паркър също се наведе, кафявите му очи ме наблюдаваха внимателно. Бръснатата му глава и млечно шоколадовата кожа блестяха на светлината от флуоресцентните лампи над главите ни. Някога залата е била склад и обстановката не беше много-много променена оттогава, както по финансови причини, така и за да се създаде подходяща атмосфера. Параноята на майка ми и втория ми баща стигаше дотам, че караха Кланси да ме придружава по време на тренировките. В момента кварталът наоколо се съживяваше, което според мен беше добре, а според тях бе тревожно.
Паркър ме нападна отново, но този път успях да го блокирам. Следващият опит дойде бързо и с неочаквана сила, затова изблъсках всички мисли от главата си и ги оставих за по-късно, за вкъщи.