Стегнах пръсти и ги забих в гърлото на Гидиън. Той изруга, отдръпна се назад и се премести, а аз с все сила го ударих с коляно между краката. Преви се на две и се строполи далеч от мен. Изтърколих се от леглото и шумно паднах на пода. Успях някак да се изправя на крака и се спуснах към вратата на хола.
— Ева! — изстена той, буден и напълно съзнавайки какво за малко щеше да ми причини в съня си. — Господи! Ева, чакай!
Изхвърчах през вратата и се озовах в хола.
Сврях се в тъмния ъгъл, свих се на топка и се опитах да си поема въздух, риданията ми отекваха в целия апартамент. Притиснах устни в коляното си, когато видях, че лампата в стаята ми светна, и останах безмълвна и неподвижна, когато, цяла вечност по-късно, Гидиън влезе в хола.
— Ева! Господи! Добре ли си? Аз… нараних ли те?
Доктор Питърсън беше нарекъл състоянието му атипична сексуална парасомния, проява на дълбоката психическа травма, която Гидиън беше преживял. Аз го наричах ад. И ние и двамата бяхме затворени в него.
Сърцето ми спря, когато видях как изглеждаше. От гордата му осанка не беше останало нищо, раменете му бяха смъкнати, а главата — приведена ниско надолу. Беше напълно облечен, в ръката си носеше сака, с който беше дошъл. Спря до барплота. Отворих уста, за да заговоря, и в този момент чух как нещо метално издрънча върху каменния плот.
Миналия път го бях спряла, бях го накарала да остане. Този път не можех да го направя.
Този път исках да си тръгне.
Едва доловимото изщракване на ключалката на входната врата остана да ехти в съзнанието ми. Нещо вътре в мен умря. Започна да ме обзема паника. Почувствах липсата му още в момента, в който изчезна от погледа ми. Не исках да остава. Не исках и да си тръгва.
Не знам колко дълго бях стояла в ъгъла, преди да събера сили и да се преместя на дивана. Несъзнателно отбелязах, че нощното небе е започнало да просветлява, когато чух далечното звънене на мобилния телефон на Кари. Малко след това той влезе в хола тичешком.
— Ева! — извика той и се спусна към мен, клекна пред дивана и постави ръце на коленете ми. — Какво ти направи?
— Какво? — попитах и премигнах срещу него.
— Крос се обади. Каза, че отново е имал кошмар.
— Нищо не се случи — казах и усетих как по бузата ми се затъркаля гореща сълза.
— Изглеждаш така, сякаш се е случило нещо. Изглеждаш…
Хванах го за китките, когато скочи на крака и изруга.
— Добре съм.
— По дяволите, Ева! Никога не съм те виждал такава! Не мога да го понеса! — Седна до мен и ме притегли към себе си: — Това мина всякакви граници. Разкарай го!
— Не мога да взема това решение в момента.
— Какво още чакаш? — попита той, отдръпна се и впери гневен поглед в лицето ми. — Ако продължаваш да изчакваш, това вече няма да е поредната несполучлива връзка, а връзката, която ще разбие живота ти завинаги.
— Ако се откажа от него, той ще остане съвсем сам. Не мога…
— Това не е твой проблем, Ева. Дявол да го вземе! Не е твое задължение да го спасяваш!
— Аз… Нищо не разбираш. — Прегърнах го. Зарових лице в рамото му и се разплаках. — Той ме спасява.
Повърнах, когато видях на барплота ключа от апартамента, който бях дала на Гидиън. Едва успях да стигна до мивката.
Когато стомахът ми се изпразни, ми остана болката — толкова силна, че не можех да помръдна от мястото си. Хванах се за ръба на плота, борейки се за въздух, докато студената пот се лееше по мен. Плачех толкова неистово, че не знаех как ще оцелея в следващите пет минути, да не говорим за остатъка от деня. За остатъка от живота ми.
Предишния път, когато Гидиън ми върна ключовете, бяхме разделени четири дни. Не можех да не мисля, че повторението на същия жест означава по-продължителна раздяла. Какво направих? Защо не го спрях? Защо не разговарях с него? Защо не го накарах да остане?
Телефонът ми изпиука със сигнала за съобщение. Спуснах се към чантата, за да го извадя, молех се да е от Гидиън. Вече бе говорил три пъти с Кари, но не беше направил опит да се свърже с мен.
Видях името му на екрана и сладка, остра болка прониза гърдите ми.
„Днес ще работя от вкъщи — пишеше в съобщението. — Ангъс ще те чака, за да те закара на работа.“
Стомахът ми отново се сви от ужас. Седмицата беше ужасно трудна и за двама ни. Разбирах защо се е отказал. Но това разбиране беше обвито в разяждащ страх, толкова студен и коварен, че по раменете ми полазиха тръпки.