Ръцете ми трепереха, докато му отговарях: „Ще се видим ли довечера?“.
Настъпи дълго мълчание, толкова дълго, че вече бях готова да му пиша отново и да изискам твърд отговор, когато получих следното: „Не разчитай на това. Имам час при доктор Питърсън и ужасно много работа“.
Стиснах здраво телефона. Направих три неуспешни опита, преди най-после да успея да напиша: „Искам да те видя“.
Дълго време телефонът ми мълча. Обзета от паника, вече протягах ръка към стационарния, когато Гидиън отговори: „Ще видя какво мога да направя“.
О, господи… Сълзите ми пречеха да видя буквите. Всичко свърши. Знаех го дълбоко в сърцето си. „Не бягай. Аз не бягам.“
Измина цяла вечност, преди да ми отговори: „А би трябвало“.
Поколебах се дали да не се обадя в офиса и да кажа, че съм болна, но не го направих. Не можех. Вече много пъти бях минавала по този път. Знаех, че лесно мога да се върна към саморазрушителните си навици, за да притъпя болката. Щях да умра, ако загубя Гидиън, но така или иначе щях да съм мъртва, ако загубя себе си.
Трябваше да се държа. Да го преодолея. Да оцелея. Стъпка по стъпка.
Затова, когато стана време, се качих на задната седалка на бентлито, мрачното лице на Ангъс ме накара да се разтревожа още повече, но реших да не му обръщам внимание и минах на автопилот, състояние на самозащита, което щеше да ми помогне да преживея следващите часове.
Целият ден ми бе като в мъгла. Работих усилено, съсредоточих се в работата, която ми помагаше да не полудея, но не влагах никакво желание. В обедната почивка продължих да работя, не можех да понеса мисълта да ям или да водя разговори с някого. След края на работния ден за малко да се откажа от тренировката по крав мага, но все пак отидох и вложих в упражненията същото старание, което бях влагала и в работата си през деня. Трябваше да продължа да се движа напред, дори да бях тръгнала в посока, в която нямах никакво желание да вървя.
— Много по-добре — похвали ме Паркър по време на почивката. — Все още не си напълно концентрирана, но е по-добре от снощи.
Кимнах и избърсах с кърпа потта от челото си. Бях започнала тренировките при Паркър единствено с мисълта за по-интензивно натоварване от обичайните ми занимания във фитнеса, но случилото се през изминалата нощ доказа, че уменията за самозащита са нещо повече от приятен страничен ефект.
Татуировките по бицепсите му се раздвижиха, когато той вдигна бутилката с вода до устните си. Беше левичар и семплата златна халка на пръста му проблесна и улови погледа ми. Напомни ми за пръстена на дясната ми ръка. Взрях се в него замислено. Спомних си, че когато ми го даде, Гидиън каза, че инкрустираните с диаманти хиксове, които държаха златните верижки, олицетворяваха самия него и силата, с която се държи за мен. Попитах се дали все още мисли по същия начин, дали все още смята, че си заслужава да опитаме. Бог ми е свидетел, аз мислех така.
— Готова ли си? — попита Паркър и хвърли празната бутилка в кошчето.
— Давай.
Той се засмя.
— Хайде да те видим.
Паркър все така ме побеждаваше, но не и поради липса на старание от моя страна. Давах всичко от себе си, изливайки всичките си проблеми в доброто старо физическо натоварване. Успях да постигна няколко победи и това ме стимулира да продължа да се боря и за нелеката си връзка. Бях готова да отдам времето и енергията си на Гидиън, да стана по-добър и по-силен човек, за да можем заедно да решим проблемите си. И щях да му го кажа, независимо дали иска да ме чуе, или не.
След края на тренировката се преоблякох, махнах с ръка на останалите, бутнах тежката входна врата и излязох във все още топлия вечерен въздух. Кланси вече беше докарал колата пред входа и се бе облегнал на калника в поза, която само някой глупак би взел за нехайна. Носеше сако въпреки горещината, защото оръжието му беше скрито под него.
— Вървят ли нещата? — попита той, изправи се и ми отвори вратата.
Откакто го познавах, тъмнорусата му коса беше подстригана късо като на военен и това още повече допълваше впечатлението за мрачен човек.
— Старая се.
Седнах на задната седалка и казах на Кланси да ме закара у Гидиън. Имах ключ от апартамента му и бях готова да го използвам.
Докато пътувахме натам, се питах дали Гидиън е спазил часа си при доктор Питърсън. Беше се съгласил да се подложи на терапия само заради мен. Сигурно не виждаше причина да прави това усилие, ако вече не бях част от живота му.