— Ако очакваш да скъсам с теб, можеш да спреш да чакаш.
Хванах се за плота, за да не залитна. „Това ли беше? Това ли е краят?“
— Не мога да го направя — заяви той решително. — Дори не мога да ти обещая, че ще те пусна да си отидеш, ако си дошла да ми кажеш това.
Какво? Намръщих се объркано.
— Но ти остави ключа, който ти бях дала.
— Искам си го обратно.
— Гидиън. — Затворих очи, сълзите се затъркаляха по бузите ми. — Ти си истински задник.
Тръгнах към стаята си с бърза, леко залитаща походка, която нямаше нищо общо с малкото количество вино, което бях изпила. Едва бях прекрачила прага, когато той ме хвана за лакътя.
— Няма да те последвам вътре — каза той с дрезгав глас и се наведе над ухото ми. — Обещал съм ти го. Но те моля да останеш при мен, за да поговорим. Поне ме изслушай. Дойде чак дотук.
— Имам нещо за теб. — Гърлото ми бе така стегнато, че думите излязоха с мъка. Пусна ме и аз бързо отидох при чантата си. После се обърнах към него и го попитах: — Когато остави ключовете, това означаваше ли, че късаш с мен?
Тялото му запълваше цялата рамка на вратата. Беше вдигнал ръце над раменете си, а кокалчетата му бяха побелели от силата, с която стискаше рамката, като че ли искаше физически да се възпре, за да не ме последва. Позата подчертаваше красотата на безупречното му тяло, очертавайки всеки мускул, а долнището му се бе смъкнало още по-надолу, закрепвайки се ниско за хълбока. Желаех го с цялото си същество.
— Не мислех толкова напред — призна той. — Исках само да се чувстваш в безопасност.
Стиснах по-силно предмета, който държах в ръка.
— Изтръгна сърцето ми, Гидиън. Нямаш представа как се почувствах, когато видях ключовете на плота. Колко ме заболя. Нямаш никаква представа.
Той стисна очи и наведе глава.
— Не мислех ясно. Мислех, че постъпвам правилно…
— Майната ти! Майната му на проклетото ти кавалерство или каквото там си мислеше, че правиш. Не го прави отново. — Гласът ми придоби заплашителна нотка. — Казвам ти го съвсем ясно и никога не съм била толкова категорична — ако някога отново ми върнеш ключовете, това ще е краят. След това няма да има връщане назад. Разбираш ли?
— Да. Но не съм сигурен, че ти разбираш.
Издишах задъхано и се приближих към него.
— Дай си ръката.
Лявата му ръка продължи да стиска рамката на вратата, но дясната се протегна към мен.
— Никога не съм ти давала ключ от апартамента си, ти сам си го взе. — Обгърнах ръката му в шепи и пуснах подаръка в дланта му. — Сега ти го давам.
Отстъпих назад и се отдръпнах, наблюдавах го как впери поглед в лъскавия ключодържател с монограм, на който беше закачен ключът от апартамента ми. Това беше най-добрият начин, който измислих, за да му покажа, че му го давам доброволно и че му принадлежи.
Той затвори ръка и здраво стисна подаръка. Мина цяла минута, преди да ме погледне отново. Лицето му беше мокро от сълзи.
— Не — прошепнах аз, сърцето ми се късаше. Обвих лицето му в ръце, избърсах с пръсти бузите му: — Моля те… недей!
Гидиън стисна ръцете ми и ме целуна.
— Не знам как да си тръгна от теб.
— Шшт…
— Ще те нараня. Вече те наранявам. Заслужаваш нещо по-добро…
— Млъкни, Гидиън!
Скочих, обвих крака около кръста му и се притиснах в него.
— Кари ми каза как си изглеждала… — започна той и цялото му тяло се разтресе. — Не осъзнаваш какво ти причинявам. Аз те съсипвам, Ева.
— Не е вярно.
Той се отпусна на колене на пода, притискайки ме плътно към себе си.
— Аз те вкарах в този капан. Сега може би не го съзнаваш, но го усети още в самото начало. Знаеше какво ще ти причиня, но аз не те оставих да избягаш.
— Вече няма да бягам. Ти ме накара да стана по-силна. Даде ми повод да го направя.
— Господи! — В очите му пробягаха сенки. Той седна, протегна крака напред и ме прегърна. — И двамата сме толкова сбъркани, а аз оплесках всичко. Ако продължаваме така, ще се унищожим един друг. Ще късаме парче по парче, докато накрая не остане нищо.
— Млъкни! Не ми се слушат повече глупости. Ходи ли при доктор Питърсън?
Той отпусна глава на стената и затвори очи.
— Да, по дяволите!
— Каза ли му какво се случи снощи?
— Да — отговори той и стисна зъби. — И той каза почти същото като миналата седмица. Че сме нагазили надълбоко. Че буквално се давим един друг. Според него трябва да се отдръпнем малко, да излизаме само на платонически срещи, да спим отделно, да прекарваме повече време с други хора и по-малко насаме.