— Нещата изглеждат много по-добре тази седмица — каза доктор Питърсън, когато двамата с Гидиън отидохме за сеанса в четвъртък вечерта.
Този път седяхме близо един до друг и се държахме за ръце. Гидиън погали с палец кокалчетата на ръката ми, а аз му се усмихнах, окуражена от допира. Доктор Питърсън извади таблета си и се настани удобно в креслото.
— Има ли нещо по-специално, което бихте искали да обсъдим?
— Вторникът беше много тежък — казах тихо аз.
— Мога да си представя. Хайде да поговорим за случилото се в понеделник през нощта. Ще ми разкажеш ли какво точно стана, Ева?
Разказах му как се събудих от собствения си кошмар и се оказах хваната като в капан в кошмара на Гидиън. После споделих всичко, което се бе случило през онази нощ и на следващия ден.
— Значи вече спите отделно? — попита доктор Питърсън.
— Да.
— А твоите кошмари — обърна се той към мен, — колко често се появяват?
— Рядко. Преди да започна да излизам с Гидиън бяха минали почти две години, без да имам кошмари.
Видях, че доктор Питърсън остави стилуса и започна бързо да набира. Нещо в сериозното му изражение ме разтревожи.
— Обичам го — изтърсих изведнъж.
Почувствах как Гидиън до мен настръхна.
Доктор Питърсън вдигна глава и ме изгледа внимателно. Погледна към Гидиън, после отново спря погледа си върху мен.
— Не се съмнявам в това. Какво те накара да кажеш тези думи, Ева?
Вдигнах смутено рамене, с цялото си същество усещах погледа на Гидиън върху лицето си.
— Очаква вашето одобрение — обади се мрачно той.
Стана ми неприятно от думите му.
— Вярно ли е? — попита доктор Питърсън.
— Не.
— Така е, по дяволите! — възкликна Гидиън с дрезгав глас.
— Не е — възразих аз, макар че осъзнах, че трябваше да чуя думите му, изречени на глас, за да го разбера. — Аз просто… Това е истината. Това чувствам. — Погледнах към доктор Питърсън. — Връзката ни трябва да успее. Ще направим така, че да успее — натъртих аз. — Просто искам да съм сигурна, че и вие мислите така. Да знам, че разбирате, че възможността за провал не съществува в нашия случай.
— Ева — започна той и се усмихна любезно, — двамата с Гидиън имате да извървите дълъг път, но трудностите пред вас не са непреодолими.
Въздъхнах с огромно облекчение.
— Обичам го — повторих отново и кимнах решително.
Неочаквано Гидиън се изправи и силно стисна ръката ми.
— Извинете ни за минутка, докторе.
Объркана и леко изплашена, го последвах в празната чакалня. Момичето на рецепцията вече си беше тръгнало, тъй като бяхме последните пациенти на Питърсън за деня. От майка ми знаех, че тези вечерни часове са специално изключение. Бях благодарна на Гидиън, че е готов да плаща за тях не един, а два пъти седмично. Вратата зад нас се затвори и аз се обърнах към него.
— Гидиън, кълна ти се, че…
— Шшт…
Обхвана лицето ми с ръце и ме целуна. Устните му нежно, но настойчиво се раздвижиха върху моите.
Първоначално се стъписах изненадана, но секунди по-късно ръцете ми вече бяха под сакото му и го прегръщаха. Изстенах тихо, когато езикът му навлезе дълбоко в устата ми.
Той се отдръпна назад и аз го погледнах. Пред мен стоеше същият страхотен бизнесмен, облечен в тъмен костюм, когото бях видяла при първата ни среща, но погледът в очите му…
В гърлото ми лумна пожар.
Силата и изгарящата енергия, гладът и копнежът. Пръстите му докоснаха слепоочието ми, после се спуснаха надолу по бузата и стигнаха до гърлото ми. Наведе главата ми назад и нежно притисна устни в моите. Не каза нищо, но и не беше нужно да го прави. Разбрах.
Вплете пръсти в моите и ме поведе обратно към кабинета.
9
Минах бързо през охраната на „Кросфайър“ и се усмихнах, когато видях, че Кари вече ме чака във фоайето.
— Здрасти! — поздравих го аз, не можех да не се удивя на завидната му способност да накара износените дънки и фланелката с остро деколте да изглеждат скъпи.
— Здравей, непозната красавице.
Той се протегна към мен и двамата излязохме през страничната врата на сградата, хванати ръка за ръка.
— Днес изглеждаш щастлива.
Блъснах се в обедната горещина като във физическа преграда.
— Ох!… Навън е ад. Хайде да отидем някъде наблизо. Яде ли ти се тако?