Гидиън беше стиснал Брет за гърлото и безмилостно нанасяше удари в ребрата му. Действаше като машина — мълчаливо и неуморимо. Брет стенеше след всеки удар, който получаваше, и напразно се опитваше да се отскубне.
— Крос! Дио мио!
Разплаках се, когато видях Арнолдо. Той се хвърли напред, протегнал ръце към Гидиън, но веднага се отдръпна назад, защото в този момент Брет успя да се измъкне и двамата се претърколиха.
Останалите от групата на Брет се промъкнаха през тълпата, готови да се включат в боя… но тогава видяха с кого се бие Брет — човека с парите зад звукозаписната им компания.
— Клайн, глупако! — изкрещя Дарън, барабанистът, и хвана главата си с ръце. — Какво, по дяволите, правиш?
Брет се освободи, олюля се, но се изправи на крака и блъсна Гидиън в автобуса. Гидиън събра двете си ръце и удари с тях гърба на Брет като с чук, принуждавайки го да отстъпи. Възползвайки се от преимуществото си, Гидиън вдигна високо крак, завъртя се и ритна Брет отстрани, а след това му нанесе мълниеносен удар в корема. Брет се олюля, силните му бицепси се издуха, когато стисна ръката си в юмрук и замахна, но Гидиън ловко се наведе и отвърна с ъперкът, от който главата на Брет отскочи назад.
Господи!
Гидиън не издаваше звук. Нито когато нанасяше удари, нито когато тежкият юмрук на Брет попадна право в челюстта му. В мълчаливия му бяс имаше нещо ужасяващо зловещо. Усещах как гневът бушува в него, виждах го в очите му, но външно той запазваше пълен контрол и нанасяше ударите със зловеща последователност. По някакъв начин се беше откъснал от околния свят, беше се отдръпнал някъде далече, откъдето наблюдаваше как собственото му тяло сериозно наранява друг човек.
Аз бях предизвикала това. Аз бях превърнала сърдечния и закачлив мъж, който цялата вечер ме омайваше, в студената, готова да убива машина пред мен.
— Госпожице Трамел. — Ангъс ме хвана за лакътя.
Погледнах го отчаяно.
— Трябва да го спреш.
— Моля, върнете се в лимузината.
— Какво? — изкрещях аз.
Извърнах глава и видях, че от носа на Брет тече кръв. Никой не се намесваше в боя.
— Да не си полудял?
— Трябва да закараме госпожица Елисън у дома й. Тя е ваша гостенка, редно е да се погрижите за нея.
Брет замахна с юмрук и когато Гидиън се изви настрани, стовари другия си юмрук в рамото му толкова силно, че Гидиън отстъпи няколко крачки.
Стиснах Ангъс за ръката.
— Какво ти става? Спри ги!
Погледът в светлосините му очи омекна.
— Той знае кога да спре, Ева.
— Будалкаш ли ме?
Ангъс погледна над рамото ми.
— Господин Ричи, моля ви.
В следващия момент Арнолдо ме грабна, преметна ме през рамо и ме понесе към лимузината. Вдигнах глава и пред очите ми кръгът от зяпачи се затвори там, където бях стояла, така че вече нищо не се виждаше. Изпищях и започнах да удрям с юмруци по гърба на Арнолдо, но това не му направи впечатление. Качи се заедно с мен на задната седалка на колата и когато Шона скочи вътре след нас, затвори вратата, като че ли нищо особено не се е случило.
— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещях на Арнолдо и се опитах да стигна до дръжката на вратата, в това време колата плавно потегли.
Вратата беше заключена и каквото и да правех, не можех да я отворя.
— Той ти е приятел. Как можеш просто да го оставиш така?
— Той е твое гадже. — Спокойният, безизразен глас на Арнолдо ме засегна дълбоко. — Ти си тази, която го остави в това положение.
Отпуснах се на седалката, стомахът ми се надигна, а дланите ми се покриха със студена пот. Гидиън…
— Ти си онази Ева, за която се пее в песента, нали? — попита тихо Шона, която се беше настанила на седалката срещу нас.
Арнолдо трепна, очевидно до този момент не бе направил връзката.
— Питам се дали Гидиън… — започна той и въздъхна. — Разбира се, че знае.
— Беше много отдавна! — възразих аз, опитвайки да се защитя.
— Явно не е било чак толкова отдавна — заяви той.
Не можех да стоя на едно място, отчаяно исках да разбера какво става с Гидиън. Краката ми подскачаха, изпитвах такова напрежение в тялото, че ми се искаше да изляза от кожата си.
Бях наранила човека, когото обичах, и чрез него още един човек, който нямаше никаква друга вина, освен това, че е себе си. И нямах никакво обяснение защо го бях направила. Не можех да разбера какво ме бе прихванало. Защо не се дръпнах по-рано? Защо отговорих на целувката на Брет?