И как щеше да реагира Гидиън?
При мисълта, че може да скъса с мен, изпаднах в неконтролируема паника. Започна да ми се повдига от тревога. Беше ли наранен? Господи… мисълта, че съм причинила болка на Гидиън, ме разяждаше като киселина. Щеше ли да има неприятности? Той пръв нападна Брет. Дланите ми се изпотиха, когато си спомних, че приятелчето от груповия секс на Кари също иска да повдигне обвинение за физическо насилие.
Животът на Гидиън излизаше извън контрол — заради мен. В някакъв момент той щеше да осъзнае, че просто не си заслужавам всичките тези неприятности.
Погледнах към Шона. Тя замислено се взираше през прозореца. Бях провалила страхотната й нощ. На Арнолдо също.
— Съжалявам — въздъхнах отчаяно. — Прецаках всичко.
Тя ме погледна, сви рамене и ми се усмихна съчувствено, от което гърлото ми се сви.
— Няма нищо. Прекарах си чудесно. Надявам се при теб нещата да се наредят по най-добрия начин.
Най-доброто за мен беше Гидиън. Дали бях провалила всичко с него? Бях ли жертвала най-важното нещо в живота си заради някаква безумна, необяснима приумица?
Все още усещах допира на устните на Брет върху моите. Започнах да ги търкам, искаше ми се да изтрия последния половин час от живота си. Бях толкова напрегната, че пътят до дома на Шона ми се стори цяла вечност. Излязох с нея и я прегърнах на тротоара пред блока й.
— Съжалявам — казах отново. Извинявах се както за случилото се по-рано, така и за настоящия момент, защото умирах от нетърпение да се върна при Гидиън, където и да се намираше той, и се страхувах, че нетърпението ми личеше. Не бях сигурна, че някога щях да простя на Ангъс и Арнолдо за начина, по който ме откараха.
Арнолдо прегърна Шона и й каза, че двамата с Дъг са винаги добре дошли в „Табло уан“. Леко омекнах към него. Цяла вечер се беше грижил за Шона толкова добре.
Качихме се обратно в лимузината и тръгнахме към ресторанта. Свих се в тъмния ъгъл на задната седалка и заплаках безмълвно, неспособна повече да задържам огромното отчаяние, което изпитвах. Изтрих лицето си в потника, когато пристигнахме пред ресторанта. Арнолдо не ми позволи да сляза от колата.
— Бъди нежна с него — скара ми се той, вперил поглед в лицето ми. — Никога не съм го виждал да се отнася така с друга жена. Не знам дали си достойна за него, но можеш да го направиш щастлив. Видях го с очите си. Затова или го направи, или се махай. Не си играй с него.
Не можех да отговоря, имах чувството, че в гърлото ми е заседнала някаква буца, затова кимнах. Надявах се, че вижда в очите ми колко много означава Гидиън за мен. Всичко.
Арнолдо изчезна в ресторанта. Плъзнах се напред по седалката, преди Ангъс да успее да затвори вратата.
— Къде е той? Трябва да го видя. Моля те.
— Обади се — отговори Ангъс и ме погледна състрадателно, което ме накара да се разплача отново. — Ще ви закарам при него.
— Добре ли е?
— Не знам.
Облегнах се на седалката, беше ми лошо. Не обърнах никакво внимание къде отивахме, единствената ми мисъл беше, че трябва да обясня всичко. Трябваше да кажа на Гидиън, че го обичам, че никога няма да го изоставя, ако той все още ме иска, че той е единственият мъж в живота ми, единственият, който разпалва кръвта ми и ме кара да изгарям.
Когато колата намали, погледнах през прозореца и видях, че сме се върнали до амфитеатъра. Докато надничах през прозореца и го търсех, вратата зад гърба ми се отвори и ме стресна, извърнах се и видях Гидиън, който влезе и се настани на седалката срещу мен.
Наведох се към него:
— Гидиън…
— Недей.
Гласът му, изпълнен с гняв, ме удари като камшик и ме изпрати по задник на пода. Лимузината потегли и аз се олюлях.
През сълзи видях как си наля някакво кехлибарено питие от бара и го изпи на един дъх. Чаках между седалките и стомахът ми се свиваше от мъка и страх. Той отново напълни чашата си, затвори бара и се отпусна. Исках да го попитам дали Брет е добре, или е сериозно наранен. Исках да го попитам как е самият той, дали го боли. Но не можех. Не знаех дали няма да възприеме въпроса ми погрешно и да реши, че в тревогата ми за Брет се крие нещо повече.
Лицето му беше безизразно, очите — твърди като сапфири.