— Написал е любовна песен за теб, Ева.
Отместих поглед.
— От истината нямаше да стане особено добра балада, нали?
— Обичаше ли го?
— Аз… Не.
Погледнах към Гидиън, когато чух тежката му въздишка, като че ли до този момент беше сдържал дъха си.
— Падах си по него и по начина, по който пее, но всичко беше много повърхностно. Така и не го опознах истински.
Гидиън видимо се отпусна.
— Значи той е бил просто част от… един период? Така ли?
Кимнах и се помъчих да измъкна ръцете си от неговите, опитвах се да преодолея чувството на срам. Не можех да обвинявам нито Брет, нито някой от останалите мъже, които бяха минали през живота ми. Не можех да обвинявам никого, освен себе си.
— Ела тук.
Гидиън ме хвана през кръста, придърпа ме и ме накара отново да се отпусна на гърдите му. Прегръдката му беше най-прекрасното нещо на света. Ръцете му леко се плъзгаха по гърба ми и го галеха.
— Няма да те лъжа. Иска ми се да пребия всеки мъж, с когото си спала, затова е най-добре да ги държиш колкото е възможно по-далеч от мен, но нищо от миналото ти не може да промени чувствата ми към теб. А Бог ми е свидетел, и аз не съм светец.
— Иска ми се да изчезне — прошепнах аз. — Не ми харесва спомена за момичето, което бях тогава.
Той подпря брадичка на главата ми.
— Напълно те разбирам. Колкото и дълго да се къпех, след като бях с Ан, все имах чувството, че не съм достатъчно чист.
Обвих още по-силно ръце около кръста му, исках да го успокоя и да му покажа, че го приемам такъв, какъвто е. С благодарност усетих, че и той отговаря по същия начин.
Белият копринен халат, който открих в шкафа, беше страхотен. Беше подплатен с изключително мека хавлиена тъкан, а по маншетите му имаше сребриста бродерия. Влюбих се в него, което беше добре, защото, очевидно, това беше единствената дреха в къщата, която можех да нося.
Наблюдавах Гидиън, който обличаше долнището на черна копринена пижама и връзваше връзките.
— Защо за теб има дрехи, а за мен само халат?
Вдигна поглед към мен, пред очите му беше паднала една гарвановочерна къдрица.
— Защото аз уреждам нещата.
— Маниак.
— И така ще ми е по-лесно да задоволявам ненаситния ти сексуален апетит.
— Моят сексуален апетит? — попитах и се отправих към банята, за да сваля кърпата от косата си. — Много добре си спомням, че тази нощ те молех да ме оставиш на мира. Или може би беше сутринта, след като се бяхме чукали цяла нощ.
Беше застанал зад мен, изпълваше рамката на вратата.
— Довечера също ще ме молиш. Отивам да направя кафе.
Наблюдавах го в огледалото как се обръща и едва тогава забелязах синината на гърба му. Беше ниско долу и до този момент не бях успяла да я видя. Завъртях се.
— Гидиън! Ударен си. Чакай да погледна.
— Добре съм — отвърна той, вече беше на средата на стълбите и не можех да го спра. — Не се бави много.
Обзе ме чувство на вина, идваше ми да се разплача. Ръката ми трепереше, докато прокарвах едрия гребен през влажната си коса. В банята имаше всички тоалетни принадлежности, които обикновено използвах. Това още веднъж показваше колко внимателен беше Гидиън и подчертаваше собствените ми недостатъци. Заради мен животът му се превръщаше в ад. След всичко, което беше преживял, моите проблеми бяха последното нещо, от което се нуждаеше.
Слязох на първия етаж и почувствах, че не мога да отида при Гидиън в кухнята. Трябваше ми малко време, за да се съвзема и да изглеждам щастлива. Не исках да провалям и неговия уикенд.
Отворих френския прозорец и излязох на верандата. Веднага чух рева на прибоя и усетих върху себе си солените капки морска вода. Бризът леко развя края на халата ми и хладният допир ми подейства освежаващо.
Поех дълбоко дъх, стиснах перилата и затворих очи. Опитах се да постигна онова спокойствие, което щеше да успокои и Гидиън. Основният проблем си бях самата аз, затова не исках да го тревожа с нещо, което не може да промени. Само аз можех да направя така, че да стана по-силна, и трябваше на всяка цена да го постигна, ако исках да го направя щастлив и да му дам онова чувство за сигурност, което той така отчаяно търсеше в нашата връзка.
Вратата зад мен се отвори, поех дълбоко въздух и се обърнах към него с усмивка на лице. Гидиън дойде при мен, носеше две чаши, над които се виеше пара, кафето в едната беше чисто, а към другото беше прибавил обезмаслена сметана. Не се съмнявах, че е направено точно по мой вкус и че е чудесно, защото Гидиън знаеше точно какво обичам. Не че някога му го бях казвала, просто обръщаше внимание на всичко, свързано с мен.