Продължихме разходката в мълчание. Гидиън беше изразил желание да изгради по-здрава връзка между нас и аз се опитвах да преценя как точно ме кара да се чувствам този факт. Питах се и защо избра общата собственост, за да го постигне.
— Да разбирам ли, че и на теб ти харесва тук?
— Харесва ми плажът. — Той отметна косата от лицето си. — Има една стара снимка, на която двамата с баща ми строим замък на един плаж.
Беше цяло чудо, че не се спънах при тези думи. Гидиън толкова рядко споделяше нещо от миналото си, че когато го правеше, имах чувството, че земята под краката ми се разтърсва.
— Бих искала да я видя.
— При майка ми е. — Направи още няколко крачки и добави: — Ще я взема, за да ти я покажа.
— Ще дойда с теб.
Все още не знаех причината, но един ден ми беше споделил, че семейната къща на Видал е истински кошмар за него. Подозирах, че там се е случило онова, в което се коренеше днешната му парасомния.
Гидиън пое дълбоко въздух:
— Мога да накарам да ми я изпратят по куриер.
— Добре! — Обърнах се и целунах наранените кокалчета на ръката му, която бе обгърнала раменете ми. — Но предложението ми си остава в сила.
— Какво мислиш за майка ми? — запита той неочаквано.
— Много е красива. Изключително елегантна. Стори ми се доста приятна. — Вгледах се в него внимателно, видях гарвановочерната коса и поразителните сини очи на Елизабет Видал. — Освен това, изглежда, много те обича. Вижда се в очите й, когато те погледне.
Той продължи да гледа право напред.
— Не ме обичаше достатъчно.
Замрях от изненада. Не знаех каква е причината за ужасните му кошмари и се бях питала дали е възможно майка му да го е обичала прекалено много. Беше огромно облекчение да разбера, че не е така. Самоубийството на баща му беше достатъчно ужасно. Ако към него се бе прибавило и предателство от страна на майка му, щеше да е травма, от която едва ли би могъл да се възстанови.
— Какво значи достатъчно, Гидиън?
Той стисна зъби. Гърдите му се издуха, когато си пое дълбоко въздух:
— Не ми повярва.
Спрях на място и се обърнах, за да го погледна.
— Казал си й какво се случва с теб? Казал си й и тя не ти е повярвала?
Беше вперил поглед някъде над главата ми.
— Вече няма никакво значение. Всичко беше толкова отдавна.
— Глупости! Разбира се, че има значение. Всичко има значение. — Бях бясна заради него. Бясна, защото една майка не си бе свършила работата и не беше подкрепила детето си. Бясна, защото това дете е Гидиън. — И освен че има значение, съм сигурна и че дяволски боли.
Погледът му се спря върху лицето ми.
— Виж се само колко си бясна и разтревожена! Не трябваше да казвам нищо.
— Трябваше да го кажеш по-рано!
Напрежението изчезна от тялото му и по устните му се появи печална усмивка.
— Нищо не съм ти казал.
— Гидиън…
— И разбира се, ти ми вярваш, ангелче. Нали си спала в едно легло с мен.
Обгърнах лицето му с ръце и вперих поглед в очите му.
— Аз ти вярвам.
За миг лицето му се сви от болка, след това ме вдигна и ме прегърна силно.
— Ева.
Обгърнах кръста му с крака, обвих ръце около раменете му:
— Вярвам ти.
Когато се върнахме в къщата, Гидиън отиде в кухнята и отвори бутилка вино, а аз започнах да разглеждам книгите от библиотеката в хола. Усмихнах се, когато намерих първия том от поредицата, за която му бях разказвала, онази, от която бях заимствала прякора му шампионе.
Излегнахме се на дивана и започнах да му чета, а в това време той разсеяно си играеше с косата ми. След разходката беше станал много мълчалив, очевидно мислите му бяха далече от мен. Нямах нищо против. През последните дни си бяхме дали един на друг много теми за мислене.
Когато приливът дойде, водата наистина навлезе под къщата, звукът беше почти толкова удивителен, колкото гледката. Излязохме на верандата и загледахме как водата се надига и настъпва, превръщайки вилата в остров сред вълните.
— Хайде да си направим сандвичи с маршмелоу — предложих аз, наведена над перилата на верандата, докато Гидиън прегръщаше гърба ми. — Виж, тук има барбекю!
Той захапа леко ухото ми и прошепна:
— Искам да ближа разтопен шоколад от тялото ти.
О, да, моля те…