— Би могла да предлагаш времето и вниманието си. Готов съм да дам всичко за тях.
През тялото ми премина тръпка.
— Влажна съм — прошепнах тихо.
Гидиън се отдръпна от парапета и ме взе на ръце.
— Защото точно така те искам.
12
Пристигнахме в Манхатън малко преди полунощ в неделя. Предишната нощ бяхме спали отделно, но по-голямата част от деня прекарахме заедно в голямото легло. Целувахме се и се докосвахме. Смеехме се и си шепнехме.
Бяхме постигнали мълчаливо споразумение да не повдигаме болезнени теми през останалата част от времето в къщата. Не пуснахме нито телевизора, нито радиото, защото не ни се струваше редно да споделяме времето си с някой друг. Излязохме отново на разходка край брега. Любихме се дълго и бавно на терасата на третия етаж. Играхме карти и той винаги печелеше. Заредихме се с енергия и си припомнихме, че онова, което имаме, си заслужава да се борим за него.
Беше най-перфектният ден в живота ми.
Когато пристигнахме в града, отидохме направо у нас. Гидиън отключи вратата с ключа, който му бях дала, и двамата влязохме в тъмния коридор възможно най-тихо, за да не събудим Кари. Гидиън ми подари една от разтопяващите си целувки за лека нощ и след това отиде в стаята за гости, а аз се вмъкнах в леглото си. Беше ми самотно без него. Липсваше ми. Питах се колко ли дълго щяхме да спим поотделно. Месеци? Години?
Не исках да мисля за това. Затворих очи и започнах да се унасям.
Изведнъж лампата светна.
— Ева, ставай!
Гидиън влезе в стаята, отиде направо при гардероба и започна да вади някакви дрехи. Премигах. Видях, че се е преоблякъл в панталон и риза.
— Какво има?
— Кари — отвърна той мрачно. — В болница е.
Когато излязохме от сградата, таксито вече ни чакаше. Гидиън ми отвори вратата и след това се настани до мен.
Струваше ми се, че таксито потегля влудяващо бавно. Сякаш всичко се случваше на забавен каданс. Стиснах Гидиън за ръкава.
— Какво е станало?
— Бил е нападнат в петък вечерта.
— Как разбра?
— И майка ти, и Стантън са оставили съобщения на мобилния ми телефон.
— Майка ми? — погледнах го неразбиращо. — Защо не е…
Разбира се, че не е могла да ми се обади. Телефонът ми не беше с мен. Тревогата и чувството за вина ме задавиха, беше ми трудно да дишам.
— Ева.
Гидиън ме прегърна през раменете и ме накара да облегна глава на гърдите му.
— Не се тревожи, скоро ще разберем какво се е случило.
— Минали са дни, Гидиън. А аз не бях тук.
Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми, не можах да спра да плача дори след като пристигнахме в болницата. Почти не забелязах сградата, в която влязохме, вниманието ми беше притъпено от нарастващата тревога, която пулсираше в мен. Бях благодарна на Бог, че Гидиън е до мен, беше толкова спокоен и пое всичко под контрол. На регистратурата ни дадоха номера на стаята на Кари, но отказаха да направят каквото и да е друго. Гидиън проведе няколко среднощни разговора, в резултат на които ми позволиха да видя Кари, въпреки че времето за посещения отдавна беше минало. Щедрите дарения, които Гидиън беше правил на болницата преди време, не можеха да бъдат лесно пренебрегнати или забравени.
Когато влязох в стаята на Кари и го видях, сърцето ми буквално спря, а коленете ми се подкосиха. Вероятно щях да се строполя на пода, ако Гидиън не ме бе задържал. Мъжът, когото бях приела за свой брат, най-добрият приятел, който имах и изобщо щях да имам някога, лежеше неподвижно и безмълвно в леглото. Главата му беше превързана, а около очите му се виждаха тъмни кръгове. За едната му ръка беше закачена система, другата беше в гипс. Ако не знаех кой е, щеше да ми е трудно да го разпозная.
Всяка свободна повърхност наоколо беше покрита с цветя — разноцветни букети, които да разведряват атмосферата. Имаше и балони и няколко картички. Знаех, че някои от тях са от майка ми и Стантън, които със сигурност плащаха за лечението.
Ние бяхме неговото семейство. И всички са били до него, с изключение на мен.
Гидиън ме заведе по-близо до леглото, като ме държеше здраво през кръста. Ридаех, горещите сълзи се стичаха по лицето ми. Правех всичко възможно да не издавам звук.
Въпреки това Кари явно ме чу или просто усети присъствието ми. Клепачите му потрепнаха и се отвориха. Красивите му зелени очи бяха зачервени и разфокусирани. Трябваше му около минута, за да ме открие. Когато най-после ме видя, премигна няколко пъти и после по слепоочията му се затъркаляха сълзи.