— Благодаря за кафето. Както и за вчера.
Топлите му очи излъчваха съчувствие.
— Изненадан съм, че днес си на работа.
— Имам нужда от работата си. — Успях да се усмихна, макар че бях притеснена. Нищо в моя свят не беше наред, когато отношенията ми с Гидиън не вървяха. — Ще ми кажеш ли какво пропуснах вчера?
Сутринта мина бързо. От миналата седмица имах списък със задачи, които трябваше да свърша, а до единадесет и половина Марк трябваше да подаде оферта на една компания за рекламни материали. По това време вече се бях върнала към обичайното си настроение и бях готова да забравя поведението на Гидиън от тази сутрин. Зачудих се дали не е имал поредния кошмар и не е спал добре. Реших да му се обадя, след като мине обедната почивка, за всеки случай.
След това обаче си отворих пощата.
Бях получила поредния имейл от абонамента си в Google за новини, съдържащи името на Гидиън. Отворих имейла с надеждата, че мога да получа някаква представа върху какво работи в момента. Думите бивша годеница, които се четяха в някои от заглавията, ме накараха да подскоча. Възелът, който бях усетила в стомаха си още сутринта, се появи отново, този път постегнат.
Кликнах на първия линк и попаднах на клюкарски блог със снимки на Гидиън и Корин по време на вечеря в „Табло уан“. Бяха седнали до прозорците, близо един до друг, а тя беше сложила ръка върху неговата. Той беше облечен в същия костюм, с който дойде в болницата, но в отчаянието си все пак реших да проверя датата с надеждата, че снимките са стари. Не бяха.
Дланите ми започнаха да се потят. Продължих да се самонаказвам, кликнах на всички линкове и разгледах всяка снимка, която успях да открия. На някои от тях се усмихваше, изглеждаше удивително спокоен за човек, чието гадже е в болницата при пребития си най-добър приятел. Идваше ми да повърна. Или да се разкрещя. Или да нахлуя в кабинета на Гидиън и да го попитам какво, по дяволите, става.
Беше ме отрязал, когато му звъннах, за да излезе на вечеря с бившата си годеница.
Подскочих, когато телефонът на бюрото ми иззвъня. Вдигнах го и отговорих механично:
— Кабинетът на Марк Герити, на телефона е Ева Трамел.
— Ева — беше Мегуми от рецепцията, звучеше весело, както обикновено, — един човек долу пита за теб, казва се Брет Клайн.
Останах безмълвна за известно време, трескавият ми мозък се опитваше да обработи информацията. Препратих на Гидиън имейла с линковете, за да разбере, че вече знам. След това отговорих:
— Слизам веднага.
Видях Брет във фоайето в момента, в който минах покрай охраната. Беше облечен в черни дънки и фланелка „Сикс-Найнтс“. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, но изрусените крайчета на стърчащата коса и страхотното му тяло привличаха погледите. Брет беше висок и мускулест, по-мускулест от Гидиън, който беше релефен, без да има маса.
Когато видя, че наближавам, Брет извади ръце от джобовете и изправи гърба си.
— Хей! Виж се само!
Погледнах роклята си с къси падащи ръкави и ефектен набор и си помислих, че никога не ме е виждал облечена по този начин.
— Учудвам се, че все още си в града.
Бях още по-учудена от това, че ме е потърсил, но не го казах на глас.
— През уикенда свирихме на Джоунс бийч, а снощи бяхме в Медоуландс. Оставих момчетата, защото исках да те видя, преди да тръгнем на юг. Потърсих те в интернет, открих къде работиш и ето ме тук.
„Добрият стар Google“, помислих си иронично.
— Толкова се радвам, че нещата ви са потръгнали. Имаш ли време за един бърз обяд?
— Да.
Отговори толкова бързо и с такова желание, че леко се стреснах. Бях ядосана, наранена и готова да си отмъстя на Гидиън, но не исках да заблуждавам Брет. Въпреки това не можех да устоя на изкушението да го заведа в ресторанта, където преди време ме бяха снимали заедно с Кари, надявах се отново да попадна в обектива на папараците. Така Гидиън ще разбере какво е да си на мое място.
Докато пътувахме в таксито, Брет ме попита за Кари и не се изненада, когато разбра, че най-добрият ми приятел се е преместил на другия край на страната заедно с мен.
— Вие двамата винаги сте били неразделни — отбеляза той. — Освен когато той чукаше някого. Поздрави го от мен.
— Разбира се.
Не му казах, че Кари е в болница, беше твърде лично, за да го споделям.
Едва когато седнахме в ресторанта, Брет свали големите си слънчеви очила и аз видях синината, която се простираше от дясната му вежда до скулата.