— О, стига! Затварям.
— Ще те видя ли довечера?
— Да, и моля те, не ме карай да съжалявам.
Чух смеха му, докато затварях телефона, и тайничко се зарадвах, че той се чувства толкова щастлив. Посещението на Трей явно беше направило чудеса.
Ангъс ме остави точно пред входа на „Кросфайър“ и аз побързах да се скрия от жегата, като влязох в прохладното фоайе. Успях да се вмъкна в асансьора точно преди вратите да се затворят. Вътре имаше пет-шест души, които разговаряха помежду си на две отделни групички. Застанах в предния ъгъл на кабината и се опитах да изхвърля от ума си всичко, свързано с личния ми живот. Не можех да мисля за него по време на работа.
— Хей, подминахме си етажа — обади се момичето до мен.
Погледнах стрелката над вратата.
Мъжът, който стоеше най-близо до бутоните, започна да ги натиска, но нито един не светеше, освен този за най-горния етаж.
— Бутоните не работят.
Пулсът ми се ускори.
— Използвайте аварийния телефон — предложи едно от момичетата.
Асансьорът продължаваше да се движи бързо нагоре и с всеки изминал етаж усещах все по-голямо напрежение в стомаха си. Накрая кабинката спря плавно на последния етаж и вратите се отвориха.
Гидиън стоеше срещу мен, прекрасното му лице се беше превърнало в безизразна маска. Сините му очи светеха… и бяха студени като лед. Не можех да пророня и дума.
Всички в кабината на асансьора запазиха пълно мълчание. Не помръднах от мястото си, молейки се вратите да се затворят по-бързо. Гидиън се протегна, стисна ме за лакътя и ме измъкна навън. Опитах се да се съпротивлявам, бях толкова ядосана, че не исках да имам нищо общо с него. Вратите зад мен се затвориха и той ме пусна.
— Поведението ти днес е направо отвратително — изръмжа той.
— Моето поведение? А какво ще кажеш за твоето?
Приближих се до бутона за асансьора и го натиснах. Той не светна.
— На теб говоря, Ева.
Погледнах към вратите, които отделяха офисите на „Крос индъстрис“, и с облекчение забелязах, че червенокосата рецепционистка не е на мястото си.
— Нима? — обърнах се към него, презирах се за това, че въпреки грозното му държание все още го намирах за толкова неустоимо привлекателен. — Интересно как ми говориш, а пък аз нищо не мога да разбера, не разбирам, например, защо снощи си излязъл с Корин.
— Не би трябвало да ме дебнеш онлайн — скастри ме той. — Нарочно се мъчиш да изровиш нещо, което да те накара да се тревожиш.
— Значи проблемът не е в това, което правиш? — не му останах длъжна аз, усещах как в гърлото ми се надигат сълзи. — А в това, че съм разбрала.
Той скръсти ръце.
— Трябва да ми се довериш, Ева.
— Постъпките ти правят това невъзможно! Защо не ми каза, че ще излезеш на вечеря с Корин?
— Защото знам, че нямаше да ти е приятно.
— И въпреки това го направи.
Истински ме заболя. След всичко, за което си говорехме през уикенда… след като ми каза, че разбира как се чувствам.
— А ти излезе с Брет Клайн, въпреки че знаеше, че няма да ми е приятно.
— Не се ли разбрахме? Ти задаваш правилата как да се държим с бившите си гаджета.
— Каквото повикало, това се обадило, а? Наистина зряло поведение.
Отдръпнах се от него. В човека, който стоеше пред мен, нямаше нищо от онзи Гидиън, когото познавах. Имах чувството, че мъжът, когото обичах, беше изчезнал, и сега пред мен стоеше един непознат в тялото на Гидиън.
— Ще ме накараш да те намразя — прошепнах. — Престани.
Нещо премина през лицето на Гидиън, но толкова за кратко, че не можах да определя какво точно. Оставих езика на тялото му да говори вместо него. Беше застанал далече от мен, изпънал рамене и стиснал зъби.
Сърцето ми се късаше от мъка, сведох поглед и промълвих:
— В момента не искам да съм с теб. Пусни ме да си отида.
Гидиън се приближи към другия асансьор и натисна бутона.
— Ангъс ще те взема всяка сутрин — каза той с гръб към мен, съсредоточил вниманието си върху стрелката над асансьора. — Изчаквай го. И предпочитам да обядваш на бюрото си. Точно сега не е добре да се разхождаш непрекъснато насам-натам.
— И защо не?
— В момента имам прекалено много ангажименти на главата си…
— Като например да излизаш на вечеря с Корин?