Отидох до чантата си и извадих телефона.
— Връщам се след малко.
Излязох на малкия закрит балкон встрани от мястото за посетители и позвъних на Гидиън. Телефонът му иззвъня няколко пъти и накрая се включи гласовата поща. Реших да пробвам да се обадя на домашния му телефон. Гидиън отговори на третото позвъняване.
— Крос — каза той рязко.
— Здрасти.
Настъпи известно мълчание и след това той каза:
— Задръж. — Чух как се отваря врата и звукът в телефона се промени, беше се преместил от помещението, в което беше. — Всичко наред ли е? — попита той.
— Не — отговорих и разтърках уморените си очи. — Липсваш ми.
Той въздъхна:
— Аз… не мога да говоря сега, Ева.
— Защо не можеш? Не мога да разбера защо се държиш така студено с мен. Нещо лошо ли направих?
Чух някакъв шепот и разбрах, че е затиснал слушалката и говори на някой друг. Почувствах се предадена, ужасното чувство стегна гърдите ми и ми стана трудно да дишам.
— Гидиън, кой е при теб у вас?
— Трябва да затварям.
— Кажи ми кой е при теб!
— Ангъс ще бъде в болницата в седем. Опитай се да поспиш, ангелче. — И затвори телефона.
Спуснах ръка и вперих поглед в телефона, като че ли той можеше да ми даде отговор на въпроса какво точно се бе случило преди малко. Тръгнах към стаята на Кари, отворих вратата и влязох, чувствах се смазана и ужасно нещастна. Кари ме погледна и въздъхна.
— Изглеждаш така, сякаш кученцето ти е умряло, бебчо.
Бентът рухна и сълзите ми се изляха навън.
14
Цяла нощ почти не спах. Въртях се в леглото, като от време на време се унасях в неспокойни сънища. Честите посещения на сестрата, която наглеждаше Кари, също ме разбуждаха. Скенерът на мозъка му и лабораторните изследвания бяха добри и в състоянието му нямаше нищо особено тревожно, но това не променяше факта, че не бях до него в първите часове след нападението. Смятах, че сега е нужно да съм тук, независимо дали съм будна, или спя.
Малко преди шест се отказах от опитите и станах от леглото.
Взех таблета и безжичната клавиатура и отидох в кафенето да изпия едно кафе. Седнах на една маса с намерението да напиша писмо на Гидиън. В кратките мигове, в които се виждахме през последните дни, така и нямах възможност да му кажа какво мисля. Не ми оставаше друго, освен да изложа мислите си в писмен вид. Единственият начин да оцелеем като двойка, бе да се опитаме да контактуваме откровено помежду си.
Отпих от кафето и започнах да пиша. Първо изразих благодарността си за прекрасния уикенд и посочих колко много е означавал той за мен. Казах му, че според мен по време на това пътуване връзката ни е направила голяма крачка напред и поради това ми е още по-трудно да понеса случилото се през тази седмица…
— Ева, каква приятна изненада!
Обърнах се и видях доктор Теранс Лукас, който стоеше зад гърба ми, стиснал в ръка пластмасова чашка, подобна на тази, която стоеше пред мен. Беше облечен за работа — с панталони, вратовръзка и бяла престилка.
— Здравей — поздравих го предпазливо.
— Имаш ли нещо против да седна до теб? — попита той и застана до мен.
— Не, разбира се.
Наблюдавах го, докато се настаняваше до мен, и това ме накара да си припомня как изглежда. Косата му беше абсолютно бяла, без никаква следа от сиво, но по красивото му лице нямаше нито една бръчка. Очите му имаха необичаен зелен оттенък, погледът му бе остър и интелигентен. Усмихваше се едновременно окуражително и чаровно. Предполагам, че доста се харесваше на пациентите си. И на техните майки.
— Сигурно има някаква специална причина — започна той, — да си тук доста преди времето за посетители.
— Съквартирантът ми е тук. — Не му съобщих нищо повече, но той очевидно се сети за какво става въпрос.
— Значи Гидиън Крос е дал пари където трябва и е уредил нещата — заяви той, поклати глава и отпи от кафето си. — Сега си му благодарна. Но имаш ли представа какво ще ти коства това?
Облегнах се на стола, обидена заради Гидиън. Не беше честно зад проявената от него щедрост да се търси някакъв скрит долен мотив.
— Защо вие двамата се ненавиждате толкова много?
Мекотата в погледа му изчезна мигновено.
— Той нарани мой много близък човек.
— Съпругата ти. Разказа ми — казах аз и видях, че думите ми го стреснаха. — Но това не е началото на историята, нали? Това е резултатът.