— Тогава какво те спира? — попита Отрова. — Можеш просто да си излезеш оттук!
— Не съм достатъчно силна — сведе поглед Пиперено зрънце. — Аз съм само едно момиче.
— Както и аз — изтъкна събеседничката й. — Какво ще правя? Къде ще отида?
— Тези неща можеш винаги да ги решиш — успокои я чернокосата девойка. — Това му е хубавото. Сега трябва да те оставя. Не искам да съм тук, ако онази се върне.
— На добър час! — пожела й Пиперено зрънце и отново се оживи. — Когато се съмне, ела пак при мен. Щом Мийб заспи, ще мога да ти измисля нещичко за хапване.
Отрова се сбогува с нея и излезе от стаята, поемайки надолу по стълбите, където беше вратата към коридора. Тя се ослуша, но до слуха й не достигна нищо подозрително. Част от нея искаше да се върне и да помоли момичето да й позволи да остане при нея — да се скрие под леглото и да изчака там настъпването на сутринта, — но за съжаление в казаното от Пиперено зрънце имаше логика. Скелетната вещица нямаше да се бави дълго, и когато се върнеше, със сигурност щеше да я открие. Освен това имаше нещо подозрително в жизнерадостния тон, с който русата девойка разказваше за работата си в къщата на смъртта, където живееше с чудовищна вещица-човекоядка, която възприемаше едва ли не като майка. Отрова никак нямаше да се изненада, ако узнаеше, че на Пиперено зрънце й хлопа дъската — след като вярваше, че черният котарак й говори…
Тъмнокосото момиче надзърна внимателно в коридора. Беше пуст. Тя почувства как страхът отново пропълзява в нея. Сега, след като вече знаеше какво я преследва, се чувстваше още по-изплашена. Скелетната вещица или се намираше прекалено далеч, за да бъде чута, или бе спряла да крещи заплахите си. Кучетата също не се чуваха никакви и това допълнително я изнервяше — когато лаеха, поне знаеше къде са.
Отрова запристъпва по коридора, водещ към залата с котела. Щом стигна до вратата към терасата, долепи ухо до дървената повърхност и се ослуша, след което натисна внимателно дръжката и се промъкна вътре. Веднага бе обляна от горещи вълни, а самото помещение сякаш се движеше под треперливите отблясъци, хвърляни от пламъците. Девойката погледна към човешката супа, която къкреше в котела, след което вдигна очи към зловещия полилей, висящ от тавана, ала те само й напомниха какво щеше да се случи с нея, ако допуснеше да я хванат, и тя ги прогони от мислите си. Тук не се забелязваха следи от вещицата или от зверовете й. Момичето се спусна бързешком по дървените стълби и надникна в коридора, водещ към мазето.
И там нямаше никой. Къщата сякаш дишаше едва доловимо.
Отрова вече бе преценила, че е твърде опасно да търси нови скривалища, докато Мийб я издирва под дърво и камък, ето защо реши да се върне в сутерена. Да, чувалите със зърно и въглища не бяха кой знае какви скривалища, но улеят за въглища беше друга работа. Можеше да се изкатери в него и да намести изтърбушената дървена преграда на мястото й, след което да остане там до сутринта или дори до следващата вечер, когато щеше да се махне оттук. А ако се посипеше с брашно или въглища, щеше да прикрие миризмата си.
Искаше й се да се бе сетила за този вариант преди да се бе отправила на изследователска експедиция из къщата на ужасите.
Отне й известно време, докато събере необходимия кураж за прехода между залата с котела и вратата към подземието, ала въпреки че умираше от страх някой от песовете да не й се нахвърли изневиделица, нищо такова не се случи. Тя прекоси набързо тъмния проход, осветен единствено от лунните лъчи, проникващи през прозорчето в края му и открехна вратата. Щом надзърна в мазето обаче, сърцето й се сви. Имаше нещо, за което не бе помислила. Слънцето беше залязло. Долу беше тъмно като в рог.
Отрова впери поглед в тъмнината. Тесните процепи на прозорците, разположени в горната част на външната стена, едва пропускаха светлината посред бял ден, а през нощта с нищо не допринасяха за разпръскването на пълзящия мрак. Момичето едва различаваше очертанията на чувалите, струпани на големи купчини, какво оставаше за нещо друго.
В същия миг в края на коридора се разнесе гърлено ръмжене, придружено от ритмично трополене. Очите й се разшириха от ужас. Едно от кучетата се спускаше по стълбите и всеки миг щеше да хукне по коридора.
Нямаше никакво време за разсъждения. Отрова се промъкна в сутерена и затвори тихичко вратата зад себе си, облягайки се с гръб на нея. Дъхът й излизаше на конвулсивни тласъци. В мрака пред нея масивните стъпала се спускаха към каменния под на мазето, ала тя не можеше да види нищичко. Всичко бе потънало в чернота.
Момичето чуваше как кучето тича по коридора. Навярно отсъствието на светлина бе изострило слуха й, а може би четириногият звяр се намираше съвсем наблизо, защото долавяше с кристална яснота тежкото му дишане и потракването на ноктите му по пода. Не смееше да помръдне от страх да не я чуе, ала в същото време имаше чувството, че сърцето й бие с такава сила, че разтърсва вратата, на която се бе облегнала.