Изведнъж животното спря точно пред вратата на мазето.
Девойката затаи дъх и остана така в продължение на (както й се стори) цяла вечност, преди да се осмели да си поеме тихичко въздух. Хищникът обаче не беше помръднал от мястото си.
В следващия момент последва тласък, който за малко да я прекатури надолу по стълбите. Тя инстинктивно се притисна към вратата, за да попречи на отварянето й. Очевидно кучето я бе побутнало с главата си. Отрова подпъхна стъпало под една цепнатина в камъните и се приведе към вратата, усещайки как около линията на косата й избиват капчици студена пот. Четириногият звяр отново побутна вратата с муцуната си — този път по-силно отпреди, — ала момичето я натискаше здраво от другата страна и тя не помръдна.
„Махай се, тук няма нищо…“, извика наум Отрова, сякаш можеше да внуши тези мисли на хищника в коридора.
Последва трето побутване, най-силното досега, но девойката нямаше никакво намерение да разхлабва натиска си.
От другата страна се разнесе озадачено скимтене, след което настъпи тишина. Отрова присви очи и отчаяно се замоли кучето да се откаже и да продължи по пътя си.
В крайна сметка звярът направи точно това. Момичето не можеше да повярва на късмета си, докато слушаше затихващото потракване от ноктите му. Явно животното се бе насочило към залата с котела. Тя изчака още няколко минути, за да види дали ще се върне, но тишината отново бе спуснала покрова си над сградата. Най-накрая девойката си позволи да повярва, че опасността е отминала, и въздъхна облекчено.
Междувременно очите й бяха привикнали към тъмнината и въпреки че така беше малко по-добре от това да се чувства напълно сляпа, различаваше единствено смътни силуети в помещението. Започна да слиза предпазливо по стълбите, протегнала ръце в мрака пред себе си. Долу беше студено и Отрова потрепери, макар че не бе способна да каже дали реакцията й се дължеше на страх или студ. Щом стъпи на каменния под, момичето се насочи към мястото, където според нея се намираше улеят за въглища. Успееше ли да се добере дотам, щеше да се почувства в относителна безопасност. Пристъпваше с малки, внимателни крачки и липсата на стена зад гърба й я караше да се чувства уязвима и застрашена — не можеше да се отърве от чувството, че нещо ще я сграбчи всеки момент. В следващия миг усещането, че я наблюдават, стана толкова натрапчиво, че Отрова трябваше да спре за малко, за да се успокои. Тя се заслуша в тишината, в приглушеното, зловещо дихание на къщата, което сякаш се чуваше навсякъде около нея. Не, не навсякъде около нея. Зад нея.
— Надуших те, малка хубавице! — изграчи Скелетната вещица в тъмното и Отрова изпищя, докато чувалът захлупваше главата й и я овързваха като заек.
КОЖИ И КОСТИ
Зората разцъфна над бърлогата на Скелетната вещица, ала това бе странна зора, защото обагри небето с живописно съчетание от кехлибарено и пурпурно, което изобщо не изглеждаше естествено. Отвъд очертанията на изградената от кости ограда всичко бе покрито с гъста мъгла, но не и зад нея — там, под немощните слънчеви лъчи пълзяха сенки, но дали бяха рожби на мъглата или нещо по-различно (и лошо), Отрова не можеше да определи.
Тя седеше в ръждива желязна клетка с клюмнала глава и коса, паднала пред лицето й. Самата клетка висеше на масивна верига от тавана на залата с котела, високо над печката, а под нея се намираше колекцията от тайнствени съставки на Мийб — множество глинени съдове, пълни с различни подправки, листа и смески. От мястото, където се намираше, тя виждаше част от коридора и едно прозорче, чрез което си създаваше представа за хода на времето, докато черепите от полилея я наблюдаваха с мъртвите си очни кухини и й се хилеха безчувствено. Както винаги, котелът продължаваше да къкри над огъня, но този път вътре се варяха нови кости. В помещението цареше непоносима задуха, а в близост до тавана, където се събираше топлият въздух, бе още по-нетърпимо. Отрова беше в плен на отчаянието.
Бе опитала какво ли не — да се провре през решетките, да отключи катинара с парче метал, дори да крещи за помощ. Всичко бе напразно. Не можеше да се измъкне от клетката. А дори и да успееше, оставаше нерешен въпросът с кучето с размери на кон, което се бе излегнало на пода и оглозгваше шумно една пищялна кост край огъня.