— Андерсен! — изпищя Пиперено зрънце и се затича надолу по стълбите към терасата, без да обръща никакво внимание на виковете на Отрова за помощ. Скоро звуците от преследването заглъхнаха и чернокосата девойка остана сама. Тя се отпусна на пода на клетката си със сведена глава, обгърнала коленете си с ръце. Чувстваше се толкова безпомощна, че й идеше да заплаче.
— Отрова? — извика някакъв глас. — Тук ли си?
Устните й мигом се разтеглиха в усмивка, въпреки че не можеше да повярва на ушите си. Тя скочи на крака и сграбчи с всичка сила решетките на затвора си.
— Брам? — попита смаяно девойката.
Ушите й не я бяха излъгали. Ловецът на духове стоеше в края на коридора, с дебелото си мъхесто палто, с широкополата си шапка на главата и дебели ръкавици на ръцете си. Той изсумтя и й махна с масивната си ръка.
— Какво правиш тук? — попита девойката.
— Спасявам ти кожата, както изглежда — отвърна той. — Сигурно съм се побъркал.
— Виждаш ли къде е закачена веригата? — посочи момичето. — Откачи я и ме свали долу. Бавно!
Възрастният мъж така и стори. Железните скоби поемаха част от тежестта на клетката, помагайки му да я спуска постепенно, но въпреки това мускулите му се напрегнаха до краен предел. Самата верига издрънчаваше всеки път, щом металните й халки се удряха в скобите, и Отрова бе сигурна, че шумът ще привлече вниманието на четириногите пазители на къщата. Най-накрая, след няколко мъчителни за девойката минути, затворът й изтопурка тежко на земята, а Брам захвърли веригата и веднага се приближи до нея. Тя стисна покритите му с ръкавици ръце през решетките и възкликна:
— Брам, ти си невероятен! Никога досега не съм се радвала толкова много на срещата с някого! Как разбра?
Ловецът на духове поруменя чак до корените на белите си мустаци и изсумтя, пускайки ръцете й.
— От този проклет котак, ето как. Сигурен съм, че не е обикновена котка, да знаеш. Както и да е, ще ти обяснявам по-късно. Сега да видим как ще те измъкнем оттук. — Той сграбчи решетките на клетката и ги разтърси силно, взирайки се в местата, където бяха закрепени за горната й част. — Ръждясали са, виждаш ли? И как няма да ръждясат, като сигурно от цяла вечност висят над тоя проклет казан! Отдръпни се назад.
Отрова го послуша, чудейки се какво ли си беше наумил. Отговорът на загадката дойде доста бързо — Брам срита с всичка сила една от железните пръчки, след което повтори удара и тя се отчупи от тавана на клетката. Тогава мъжът я хвана, разтърси я здраво няколко пъти и пръчката се откърши и от долната страна, отваряйки достатъчно голям процеп за слабата фигура на тъмнокосата девойка.
Първото нещо, което направи тя, след като напусна затвора си, бе да прегърне силно своя спасител — не можеше да повярва, че е свободна! Ловецът на духове я потупа по гърба и Отрова имаше чувството, че усеща как топлите вълни, излъчвани от пламналото му лице, обливат косата и.
— Благодаря ти! — каза тя, влагайки в тези две думички повече смисъл, отколкото във всичко, което бе произнесла през живота си дотогава. — Зная какво си пожертвал, за да тръгнеш след мен.
— Хайде просто да се махнем оттук — предложи Брам. — Предполагам, че си успяла да откриеш подходящо скривалище?
Момичето тъкмо щеше да отрече, защото не бе съумяла да се скрие от Скелетната вещица, но в следващия миг бе осенена от друга идея. Окуражена от присъствието на своя другар, тя вече не изпитваше онзи страх, който свърталището на Мийб бе подклаждало преди в сърцето й.
— Забрави за това — рече. — Хрумна ми нещо и ще имам нужда от помощта ти. Брам изруга тихичко.
— Знаех си, че ще кажеш нещо такова.
— Е, поне добре ме познаваш! — усмихна се Отрова и го потупа по рамото.
Преместването на глинените делви от лавицата над печката до терасата изобщо не се оказа лесна работа. Печката стигаше до раменете на Брам, а рафтът се издигаше на още метър и нещо отгоре. Ловецът на духове трябваше да стъпи върху печката, докато Отрова буташе съдините, за да стигнат до ръцете му, след което повториха процедурата, но този път на пода. Накрая двамата пренесоха гърнетата до подножието на стълбите и ги качиха на терасата. Всяко бе с размерите на неголяма бъчонка и бе пълно догоре. Междувременно девойката не изпускаше от поглед коридора, в случай че някое от кучетата решеше да се върне, и следеше внимателно ъгъла, под който слънчевите лъчи проникваха през прозорчето в прохода.