— Кажи ми… — изпъшка тя по едно време — … за котката…
Лицето на Брам бе почервеняло от напрежение и той остави за момент глинената делва, която мъкнеше, за да избърше потта от челото си.
— Изникна снощи — рече той. — Бях в бивака си, но даже оттам чувах гласа на дъртата вещица. Почти бях решил да се махна — вече не можех да издържам писъците й, — когато се появи тази котка. Кълна ти се, че направо ме захапа за крачола и взе да ме дърпа към къщата. Никога не съм виждал котка да се държи по този начин! — Мъжът разпери ръце. — Нямах никакво намерение да се доближавам до това проклето място — даже си казах, че сигурно вещицата е изпратила тази котка, за да ме подмами вътре… Но сетне животинката ме пусна, измяука едно такова жалостиво и… Никога не съм си мислил, че ще видя котка, която да моли за помощ, ама… Не мога да ти кажа как я разбрах, но я разбрах, и то толкова ясно, все едно си говоря с теб.
— Наистина ли? — възкликна Отрова и се замисли над думите на Пиперено зрънце, която твърдеше, че може да общува с Андерсен.
Брам кимна.
— Влязох през улея за въглища. Не беше много лесно за човек с моя ръст, но си знаех, че трябва да го направя преди разсъмване, защото онази противна мъгла бе започнала да се спуска и предположих, че когато се вдигне, къщата ще е изчезнала. Скрих се в мазето и останах там до сутринта — чаках котката да реши дали е безопасно да продължа. Нали видя как нарочно подмами кучетата? Казвам ти — този котак не е обикновено животно…
— Но ти дойде тук, за да ме спасиш — каза Отрова с треперещ от вълнение глас. — Защо? Можеше да вземеш парите, които имаш, и да заживееш щастливо и охолно…
— Не можех да те оставя в това положение — вдигна рамене ловецът на духове и се обърна, за да вдигне отново глинената делва. — Що за човек щях да бъда тогава?
Отрова се усмихна вътрешно на начина, по който Брам омаловажаваше постъпката си. Както тя, така и той прекрасно осъзнаваха значението й. Освен всичко друго, сега вече и той бе затворен в свърталището на Скелетната вещица заедно с нея и следващата им спирка бяха Вълшеблените владения. Всеки друг на негово място би й обърнал гръб и би запазил това, което има. Все пак Отрова го бе направила богат човек. Но не и Брам. Себеотрицанието му я изумяваше. Тя се зачуди какво ли бе направила, за да заслужи такъв приятел като него, и дали щеше да му отвърне със същото, ако ролите им се разменят.
Отне им почти цял час, за да качат петте делви на терасата. Междувременно слънцето бе превалило пладне и следобедните му лъчи пълзяха по стената на коридора. Кучетата не се виждаха никъде и единствено трополенето, което чуваха от време на време откъм стълбите, свидетелстваше, че продължават да преследват Андерсен.
— Знаеш ли изобщо какво има вътре! — попита ловецът на духове и свали шапката си, за да избърше челото си с опакото на ръкавицата. Топлината, струяща от огъня, правеше още по-трудна задачата им. Отрова погледна към глинените съдове в краката им.
— Тя е вещица — вдигна рамене. — Съмнявам се, че е нещо хубаво.
Брам разпери ръце.
— Е, надявам се, че знаеш какво правиш.
— Не — отвърна чистосърдечно момичето и търкулна първата делва в клокочещия котел под тях. Водата — която до този момент имаше мътен жълто-кафяв цвят — моментално се обагри в ярко розово.
— Не бих искал да изпия това — отбеляза мъжът, докато наблюдаваше сместа с отвратен взор.
— Не се безпокой, няма ти да го пиеш — заяви Отрова и двамата катурнаха и останалите съдини в къкрещия казан.
Сега трябваше да извадят няколко от варящите се кости. Намериха огромен черпак, който бе толкова тежък, че дори Брам не можеше да се справи сам с него и се наложи момичето да му помага. Потопиха края му в отвратителния бульон, който бе придобил отровно кафеникав цвят и отделяше ужасна миризма, след което го подпряха на ръба на терасата, използвайки я като опорна точка, легнаха по корем и започнаха да загребват с импровизирания си лост из зловонната мътилка. Докато правеха това, очите им се насълзиха, но в крайна сметка успяха да уловят два големи кокала и да ги прекатурят през ръба на котела, откъдето те тупнаха тежко на земята.
Девойката тъкмо възнамеряваше да се изправи, когато нещо тежко се вкопчи в гърба и. Тя изпищя.
— Спокойно, всичко е наред — успокои я Брам. — Това е котката.
Андерсен, който сякаш бе изникнал изневиделица от нищото, навярно си мислеше, че гърбът на момичето ще му послужи като мека възглавничка след скока от парапета на терасата. Котаракът се приземи елегантно на земята и Отрова се изправи. Тя впери пронизващия си теменужен взор в него и животното я изгледа дружелюбно.