Отрова само се засмя гръмко. Бе зашеметена от радост и още не можеше да възприеме напълно случилото се.
— Няма ли да захвърлиш тази кучешка кожа? — попита тя. — Изглеждаш доста нелепо с нея.
Ловецът на духове я изгледа с повдигнати вежди. Спътничката му приличаше на човек, който се е къпал в кръв. Той смъкна кожата от гърба си и я метна в котела при Скелетната вещица.
— Какво ще правим с нея? — попита Брам и посочи към Пиперено зрънце, която продължаваше да лежи в ъгъла на терасата. Андерсен се бе разположил удобно в скута й, извличайки максимална полза от възникналата ситуация.
— Какво да правим с нея? — разпери ръце чернокосата девойка. — Тя не ни засяга. Да прави, каквото си иска.
Мъжът изсумтя и приглади мустака си, при което обагри в червено и малкото бели участъци, които бяха останали по него.
— Не можем да постъпим така, Отрова — поклати глава той. — Не можем да я оставим тук.
— Защо да не можем? — изгледа го предизвикателно момичето.
— Няма да е редно — каза простичко Брам.
Девойката въздъхна. Тя не питаеше омраза към Пиперено зрънце, но имаше чувството, че ако вземат русото момиче със себе си, то само ще им пречи. Въпреки това, един поглед към ловеца на духове й бе достатъчен, за да разбере, че решението му е категорично и това нарани самолюбието й. Когато Брам бе влязъл в бърлогата на вещицата, за да я спаси, се бе почувствала специална, ала след като добротата на мъжа се простираше и върху Пиперено зрънце, сякаш вече не беше същото.
— Добре тогава — вдигна рамене тя и се приближи до светлокосото създание. Андерсен се надигна с неохота от топлото си местенце и започна да обикаля наоколо, надничайки иззад глезените на Отрова към лежащата си в несвяст собственичка.
— Събуди се, Пиперено зрънце — каза чернокосото момиче, докато разтърсваше раменете на връстничката си. — Време е да тръгваме.
Русата красавица изстена тихичко и отвори очи. Когато погледът й се фокусира върху сплесканото с кръв привидение пред нея, тя изкрещя и отново изгуби съзнание. Отрова разпери ядосано ръце.
— Щом толкова я искаш, май ще трябва да си я носиш — заяви тя на Брам. Мъжът обаче не обърна никакво внимание на думите й, защото гледаше съсредоточено през прозореца, където лунната светлина бе станала значително по-ярка.
— Мъглата се вдига — рече той. — До полунощ остава съвсем малко. Трябва да потегляме.
Отрова го изгледа внимателно с пронизващия си теменужен взор.
— Сигурен ли си в това, Брам? — попита тя. — Може би, ако останеш тук, постройката отново ще заеме първоначалното си положение и ти ще можеш да се върнеш при каруцата и гринтата си…
— Може да стане така — избоботи ловецът на духове, — ала може и да не стане. Това е вълшеблена магия. Не искам да поемам риск.
Девойката понечи да възрази, но спътникът й вдигна покритата си с ръкавица ръка.
— Сега съм тук — изтъкна той. — Няма да се преструвам, че съм щастлив от този факт — аз просто направих своя избор. Добре съзнавах какви ще бъдат последствията от действията ми, когато тръгнах след теб. Да не говорим повече за това.
И тъй, когато луната се издигна в зенита си, Отрова и Брам излязоха през главния вход на свърталището на Скелетната вещица — мъжът носеше Пиперено зрънце на силното си рамо, а Андерсен се стрелкаше между краката им. Отвориха направената от кости порта, пристъпиха навън и от този миг нататък вече се намираха във Вълшеблените владения.
МЪДРИЯТ ВЪДИЧАР
Беше досущ като в приказките. Отрова не можа да потисне усмивката си, когато видя до каква степен въображението й се покриваше с разказите на Чевръстия за чудния свят, който ги заобикаляйте. Естествено, възрастният пътешественик никога не бе твърдял, че е пристъпвал отвъд човешките владения — девойката не би повярвала дори за миг в това, — ала й бе споделял, че познава хора, които са го правили. А и книгите му — книгите, които той четеше на Отрова, докато тя не започна да ги взима вкъщи и да си ги чете сама. От чутото и прочетеното момичето си бе изградило представа как трябва да изглежда този удивителен, приказен и опасен свят и ето че той беше точно такъв.
Гледката беше зашеметяваща. В момента стояха на билото на неголям хълм, кацнал върху по-високо възвишение, така че се намираха доста над заобикалящия ги пейзаж. Небето представляваше невероятен коктейл от лъчисто кехлибарено с пурпурни нюанси, а слънцето сякаш се намираше по-близо и грееше толкова ярко, че беше невъзможно да го гледаш. На запад някаква тюркоазена река лъкатушеше покрай тревистите дипли на земята и искреше на утринната светлина. На север и на изток се простираше голяма гора, чиито дървета преливаха в алено, зелено и златисто като че ли всички сезони бяха настъпили едновременно. Отрова бе най-силно впечатлена от лазурните и мастиленосините корони, които зърна там, защото никога досега не беше виждала листа с подобни цветове. Отвъд гората се издигаха величествени планини, които се намираха толкова далеч, че очертанията им се размиваха и им придаваха призрачен вид. На юг възвишенията бяха прорязани от живописни морени, долини и котловини, през които реката се спускаше от главозамайваща височина в изумителни водопади.